Божията формула

— Да. Великият вселенски компютър ще изчезне при Големия срив, но междувременно ще е стигнал до формулата, която ще доведе до раждането на новата вселена. Тази формула ще включва съвършено разпределение на енергията и такава прецизна настройка, че да може да се извърши определена еволюция, управлявана от детерминистични закони и константи с определени стойности, което ще позволи повторната поява на материята в новата вселена, а впоследствие и на живота, и на интелекта, в съгласие с Антропния принцип.

— И каква формула е тази?

Томаш сви рамене.

— Не знаем, то е нещо толкова сложно, че само един суперинтелект би могъл да го измисли. Но формулата ще я има и нейният замисъл е вписан метафорично в Библията.

— Да бъде светлина! — прошепна Грег с блеснали очи.

— Абсолютно вярно. — Томаш се усмихна. — Да бъде светлина! — Наведе глава. — Божията формула.

— Момент — прекъсна го американецът. — Вие всъщност твърдите, че Бог е компютър?

— Целият интелект е компютризиран — отвърна снизходително криптоаналитикът. — Научих това от физиците и математиците. — Почука с пръст по челото. — Мозъкът е вид компютър. Човешките същества например са нещо като биологични компютри. Една мравка е прост биологичен компютър, ние сме по-сложни. Само това.

— Това определение ми се струва малко пресилено…

Томаш сви рамене.

— Щом това ви притеснява, няма да го наричаме Велик вселенски компютър. Нека го наречем… съзидателен интелект, велик архитект, висша сила, както искате. Името няма значение. Важно е, че този интелект е в основата на всичко.

— Разбирам.

— Айнщайн стигнал до извода, че Вселената съществува, за да създаде интелект, който ще сътвори следващата вселена. Това е софтуерът на Вселената, endgame на съществуването. „Да бъде светлина!“ е библейската метафора за съзидателната формула на Вселената, формулата, която Великият вселенски компютър ще възвести, когато настъпи Големият срив, формулата, която ще предизвика Големия взрив и всичко ще се роди отново. Всичко, включително и Бог. Крайната цел на Вселената е да възсъздаде Бог, а ние сме само инструменти в този процес.

Американецът се взираше ту в Томаш, ту в Ариана. Погледна към изписания лист, който криптоаналитикът стискаше здраво, и най-сетне разбра последната тайна на Айнщайн — откритието, че Бог съществува, че Вселената си има цел, а човечеството — отредена съдба.

— Това е… това е невероятно.

Томаш не отговори. Отвори вратата на колата и надникна на улицата. Вече не валеше. Хладен ветрец погали лицето му, нежен и чист, ухаещ на свежест. Малки кристалнобистри локви светеха по асфалта и в тях като в огледало се оглеждаше наситената синева. Утрото сияеше синьо, спокойно и меланхолично и дишаше в ритъма на капещата от листата вода, която ромолеше по влажната пръст с мелодични пръски. Слънчевата светлина се изливаше над света, меко филтрирана през бягащите облаци. Историкът излезе навън, подаде ръка на Ариана и й помогна да слезе. Мъжете от охраната, които се бяха подслонили под един клонест дъб, се приближиха и въпросително погледнаха към Грег в очакване на инструкции. Аташето кимна, че всичко е наред, и мъжете се отпуснаха.

Преди да си тръгне, Томаш се обърна към вратата на лимузината и застана за последен път лице в лице с Грег.

— Странно как от толкова време човечеството интуитивно е усещало тайната вселенска истина — изрече. — Забелязали ли сте го?

— Какво искате да кажете?

— В един от последните ни разговори баща ми спомена за индуисткото вярване, че всичко в света е циклично. Вселената се ражда, живее, умира, влиза в период на небитие и отново се ражда, в един безкраен цикъл, в едно безкрайно завръщане, наречено нощта и денят на Брахман. Индуисткият мит за сътворението на света представя процеса, в който Бог се превръща в свят, който на свой ред се превръща в Бог.

— Изумително.

Томаш се усмихна.

— Нали? — Вдъхна дълбоко. — Цитира ми също даоистки стихове от Лао Дзъ, които съдържат тайната на Вселената. Искате ли да ги чуете?

— Да.

Внезапен порив на вятъра раздвижи короната на дъба, силен и суров, той изтръгна листа и ги запокити върху черните гърбове на мъжете, наобиколили мократа лимузина. Сякаш небесата стенеха и виеха зловещо, готвейки се да нарушат благото омиротворение, настъпило след дъжда, сякаш заплашваха да залеят всичко с унищожителен потоп, сякаш ревяха за мъст заради това, че бяха изтръгнали най-съкровената им тайна.

Но Томаш не се впечатли и започна да рецитира стиховете, все едно още ги чуваше от потреперващите устни на баща си. Издекламира ги с плам, със страст, с увереността на човек, който знае, че е намерил пътя и че негова орис е да го извърви.

В края на тишината е отговорът.
В края на дните е смъртта.
В края на живота е новото начало.
Ново начало.

Послепис