Божията формула

Когато през 1973 г. астрофизикът Брандън Картър предложил Антропния принцип, част от научната общност потънала в разгорещени дебати за мястото на човечеството във Вселената и крайната цел на неговото съществуване. След като Вселената е фино настроена, за да ни създаде, дали имаме някаква специална мисия в нея? Кой ни е възложил тази мисия? И каква все пак е тя?

Учените след Коперник повярвали, че съществуването на човешките същества е без значение за Космоса като цяло и тази идея владее научната мисъл оттогава до наши дни. Но през тридесетте години Артър Едингтън и Пол Дирак констатирали неочаквани съвпадения покрай едно число с огромна величина, което започнало да се появява в най-различен контекст от космологията до квантовата физика: странното число 10 на 40-а.

С времето били открити нови съвпадения. Установено било, че природните константи би трябвало да имат строго определени стойности, за да може Вселената да е такава, каквато е. Станало ясно, че би трябвало да има контрол над разширяването на Вселената до най-незначителното по обем тяло, за да се постигне чудото на удивителното равновесие, което прави възможно нашето съществуване. Откритията ставали все повече и повече. Учените разбрали, че структурите и процесите, имащи значение за развитието на живота, като появата на звезди, подобни на Слънцето, или процесът на образуване на въглерод, зависят от уникална поредица от малко вероятни последователни събития.

Какво е значението на тези открития? Първият извод е, че Вселената е устроена така, че да направи възможни възникването и еволюцията на живота. Но този извод води неизбежно до един фундаментален философски въпрос — какъв е замисълът в сътворението на Вселената.

В противовес на явното заключение, което би могло да се направи от тези открития, много учени защитават тезата, че нашата вселена е само една от милионите вселени, всяка от които има различни стойности на физическите константи, което означава, че почти всички са лишени от живот. В такъв случай фактът, че нашата вселена е така устроена, че да произвежда живот, е просто уникален шанс. Проблемът на тази позиция е, че не се основава на наблюдение или откритие. Никой никога не е съзрял и най-малката следа от съществуването на други вселени, да не говорим за различните стойности на природните константи. С други думи, хипотезата за мултивселените почива тъкмо на онова, което науката най-силно критикува в ненаучното мислене — вярата.

Може ли да се каже същото и по отношение на основната теза на този роман? Идеята за циклична вселена, пулсираща между Големия взрив и Големия срив, е в основата на различни религиозномистични космологии, но в научната област тя е лансирана за пръв път от Александър Фридман и доразвита от Томас Голд и Джон Уилър, независимо един от друг. Тази теория зависи, разбира се, от една основна предпоставка: Вселената ще загине не от Топлинна смърт, а в апокалипсиса на Големия срив. Наблюдаваното ускорение в разширяването на Вселената води до извода за Топлинна смърт, но имаме силни основания да вярваме, че това ускорение е временно и че остава в сила прогнозата за Големия срив.

Вярно е, че в този роман се разглежда една още по-смела хипотеза, която се основава на предположението за циклична вселена и отива още по-далече. Става въпрос за възможността Вселената да е организирана така, че да създава живот, без при това животът да е самоцел, а само средство за възникване и еволюция на интелекта и съзнанието, които, от своя страна, да се превърнат в инструменти за осъществяването на крайната цел на Вселената: сътворяване на Бог. В такъв случай Вселената би могла да се разглежда като огромна циклична програма, създадена от интелекта на предходната вселена, чиято цел е да гарантира завръщането му в следващата вселена.

Макар и спекулативна, хипотезата за пулсиращата вселена е в съответствие с някои съвременни научни открития. Разбира се, няма никакво доказателство за съществуването на друга вселена преди нашата, загинала в Големия срив. Дори и да са съществували други вселени, което не е изключено, факт е, че Големият взрив е заличил всички следи. Следите от последната Омега са били изтрити от нашата Алфа. Но факт е, че нещо е предизвикало Големия взрив. Все още не знаем какво. Следователно говорим само за една възможност, но възможност, която макар и метафизична, се основава на лансирана от физиката хипотеза.