Божията формула

— Е, добре, щом имате отговорите — каза Томаш, — какво очаквате от мен?

Човекът с ледения поглед не бързаше да отговаря.

— Дан, покажи му момичето — прошепна накрая.

Снайдер плъзна пръсти по клавиатурата на компютъра.

— Готов съм, mister Белами — каза той и извъртя лаптопа към другия край на масата.

— Познавате ли тази госпожа? — попита Белами, обръщайки се към Томаш.

Историкът надникна и видя хубава жена с черни коси и познати светлокафяви очи с жълти искрици.

— Ариана — възкликна той. Погледна към Белами. — Да не би да е замесена в това?

Синеокият мъж се обърна към младежа с лаптопа.

— Дан, обясни на нашия приятел коя е тази госпожа.

Снайдер погледна справката, изписана до снимката на екрана.

— Ариана Пахраван, родена през 1966 г. в Исфахан, Иран, дъщеря на Санджар Пахраван, един от иранските учени, започнали работа по проекта в Бушехр. Ариана учи в колеж в Париж, когато избухва Ислямската революция. Завършва докторантура по ядрена физика в Сорбоната и се омъжва за френския химик Жан-Марк Дюкас, с когото се развежда през 1992 г. Няма деца. Завръща се в страната си през 1995 година и започва работа в Министерството на науката като дясна ръка на министъра Бозоргмехр Шафак.

— Точно това ми каза и тя — побърза да каже Томаш, щастлив, че не го е излъгала.

Франк Белами примигна.

— Разказала ви е всичко това?

Историкът се засмя.

— Не, разбира се, че не. Но малкото, което ми каза, съвпада с… е-е… с тази биографична справка.

— Казала ви е, че работи в Министерството на науката?

— Да, така ми каза.

— А спомена ли, че е богиня в леглото?

Този път Томаш запримигва.

— Моля?

— Каза ли ви, че е богиня в леглото?

— Хм… опасявам се, че разговорът не стигна дотам — заекна Томаш сконфузено. Поколеба се. — А така ли е?

Белами не помръдна, но леко трепване в крайчеца на устните му издаде нещо, което приличаше на зараждаща се усмивка.

— Бившият й съпруг ни каза, че е така.

Томаш се засмя.

— Значи не ми е казала всичко.

Човекът от ЦРУ не отвърна на смеха. Стисна устни и присви студените си очи.

— Какво искаше от вас?

— О, нищо особено. Нае ме да помогна за дешифрирането на един стар документ.

— Стар документ? Какъв?

— Някакъв неиздаван труд на Айнщайн.

В момента, в който произнесе името на прочутия учен, Томаш мислено хлъцна от изненада. Какво съвпадение, каза си той. Документ на Айнщайн. И веднага отхвърли мисълта — дали наистина беше съвпадение? И каква връзка имаше това с останалото?

— И вие приехте ли?

— Моля?

— Приехте ли?

— Какво да съм приел?

Белами цъкна нетърпеливо с език.

— Приехте ли да дешифрирате документа?

— Да. Добре плащат.

— Колко?

— Сто хиляди евро на месец.

— Нищо не е.

— Повече е, отколкото година работа във факултета.

— Ще ги имате, но ще работите за нас.

Томаш погледна объркано.

— Да работя за кого?

— За нас. За ЦРУ.

— И какво трябва да направя?

— Ще отидете в Техеран да видите този документ.

— Само това ли?

— И още нещо дребно, което после ще ви обясним.

— За какво се отнася?

— После ще ви обясним.

Португалецът се усмихна и поклати глава.

— Не, не става така — каза той. — Аз не съм Джеймс Бонд, аз съм историк, специалист по криптоанализ и древни езици. Няма да работя за ЦРУ.

— Ще го направите.

— Не, няма.

Франк Белами се надвеси над масата и впи жестоките си очи в Томаш. Дрезгавият му глас придоби заплашителен оттенък.

— Драги ми професоре, ще ви представя нещата по друг начин — изръмжа глухо. — Ако не приемете предложението, което ви отправям, животът ви ще стане доста сложен. — Белами вдигна вежди. — Всъщност рискувате да се лишите от него. Предполагам, че ме разбирате. — Ъгълчетата на устните му се разтегнаха в привичната гримаса, наподобяваща усмивка. — Но ако приемете, ще се случат четири неща. Първо, ще спечелите вашите мизерни двеста хиляди евро на месец — сто хиляди от нас и останалите сто хиляди от иранците. Второ, може би ще помогнете да открием клетия професор Сиза. Дъщеря му се поболя от притеснение къде ли се е дянало скъпото й татенце. Трето, може би ще успеете да спасите света от най-големия му кошмар — ядрено оръжие, попаднало в ръцете на терористите. И четвърто, навярно най-важното за вас, животът ви има бъдеще. — Белами се отпусна на стола. — Ясен ли съм?

Историкът отвърна на погледа му. Беше бесен заради отправените му заплахи и съзнанието, че няма къде да бяга; човекът, който стоеше пред него, разполагаше с огромна власт и воля да я използва, както реши.

— Разбрахте ли? — повтори въпроса си Белами.

Томаш кимна бавно.

— Да.

— Fucking27 гений.

— Fuck you28 — отвърна незабавно португалецът.

Белами се разсмя за първи път. Тялото му се разтресе от пристъпа, хълцаше и се превиваше, докато смехът премина в упорита кашлица. Овладя я и след кратка пауза, в която нормализира дишането си и възвърна обичайното си изражение, той погледна Томаш.