— Имате
— Хм.
— Разбра ли?
— Да, разбрах.
Американецът разтри чело.
— Много добре — въздъхна той, връщайки си пълния контрол над ситуацията. — Преди малко не довърших историята за поръчката, която Бен Гурион възложил на Айнщайн. Искате ли да я чуете докрай?
— Щом настоявате…
— Айнщайн започнал да работи върху новата атомна бомба месец след срещата си с Бен Гурион. Припомням ви, че идеята била да се създаде такъв тип бомба, която Израел да може да произведе с малко средства и тайно. Известно ни е, че Айнщайн е работил над този проект поне три години, до 1954-а включително. Възможно е да е продължил работата си и през 1955-а, годината, в която умира. Малко се знае какво точно направил нашият гений. Учен, който е работил заедно с него, ни съобщи, че Айнщайн открил формулата на невиждано мощен взрив, толкова мащабен, че според информатора ни Айнщайн изглеждал потресен от собственото си откритие. — Белами придоби изражението на човек, който се мъчи да си припомни нещо, сякаш връхлетян от някакво съмнение. — Да, точно така — каза накрая. — Потресен. Това беше думата, която спомена нашият информатор.
— Не знаете ли къде е този документ?
— Документът изчезнал и Айнщайн отнесъл тайната със себе си в гроба. Но е възможно да го е поверил някому. Казват, че Айнщайн се сприятелил с един млад физик, стажант в Института за авангардни изследвания, чието име е…
— Професор Сиза!
— Вие сте
— Господи!
— Сега разбирате ли защо настоявахме толкова да говорим с вас?
— Да.
— Остава да ви кажем още нещо, което ни беше разкрито от нашия информатор.
— Какъв информатор?
— Приятелят на Айнщайн, човекът, на когото нашият гений е говорил за проекта, възложен от Бен Гурион.
— Да.
— Информаторът ни каза, че Айнщайн имал дори кодово име за своя проект.
Томаш почувства, че сърцето му ще изхвръкне.
— Какво е името?
Франк Белами пое дълбоко въздух.
—
V
Живописни къщички с бели стени и керемидени покриви се катереха една над друга на отсрещния бряг на Мондего и надничаха сред короните на чинарите, опасани от старата крепостна стена. Сградата на университета привличаше погледа с горделивата си осанка и красивата камбанария, извисила се като фар върху скалист нос, като главен ориентир, към който бяха отправени погледите на всички. Слънцето глезеше Коимбра.
Колата мина през Шопалиньо — парка с огледалното отражение на стария град в кротката пелена на реката. Стиснал кормилото, Томаш се полюбува на древното селище отвъд реката и си помисли за сетен път, че мястото, където се чувстваше добре, беше именно тук, в Коимбра. Из улиците му се срещаха старото и новото, традицията и модерното, фадото и рокът, романтизмът и кубизмът, вярата и науката. Сред изпълнените със светлина постройки сновяха студенти — момичета и момчета с книжки под мишниците и мечти за бъдещето, греещи в очите им.
Томаш пресече Мондего по моста Санта Клара и навлезе в „Ларго да Портажайм“, който заобиколи, за да свие наляво. Паркира на крайбрежната улица до гарата и се впусна из лабиринта в центъра, докато стигна „Ферейра Боржеш“, главната улица, оживена от безброй магазини, кафенета, сладкарници и
— Томаш — каза майка му на вратата, разтваряйки ръце за прегръдка. — Добре, че дойде. Боже, вече се притеснявах.
Прегърнаха се.
— Е, защо?
— Ами как защо? Заради пътуването, какво друго?
— Какво му е на пътуването?
— Има всякакви хора, синко. Не слушаш ли новините? Вчера е станала ужасна катастрофа на магистралата до Сантарем. Някакъв смахнат се носил с бясна скорост и се забил в друга кола, която спокойно си карала по пътя. В нея имало младо семейство, бебенцето им умряло.
— Мамо, ако от всичко ме е страх, не би трябвало да си показвам носа от вкъщи.
— Ами то и вкъщи да си стои човек, пак е опасно, нали знаеш?
Томаш се разсмя.
— Да си стоиш вкъщи, е опасно, така ли? Откога?
— Ами гледах новините. Според статистиката най-много злополуки ставали вкъщи, да го знаеш.
— Ами след като хората прекарват по-голяма част от времето си вкъщи…