Божията формула

— Несправедливо е! Знам, че не бива, дори е безнравствено човек да пожелава злото да се прехвърля на другите, но като се виждам на какво дередже съм и като гледам на какво здраве се радва смотаняк като Шико да Пинга, извинявай, но просто не мога да не се ядосвам.

— Разбирам.

— От друга страна, знам, че не бива да допускам да ме обзема подобно чувство на възмущение. — Разкашля се. — Усещам, че времето ми сега е ценно, разбираш ли? Трябва да го използвам, за да се преориентирам, да пренаредя приоритетите си, да отделя внимание на действително значимото, да забравя второстепенното и да се помиря със себе си и със света. — Неопределено махна с ръка. — Прекалено дълго време бях затворен в себе си, не обръщах внимание на майка ти, не обръщах внимание на теб, на жена ти и дъщеря ти, бях загърбил всичко, с изключение на математиката, по която съм луд. Сега, когато знам, че мога да умра, разбирам, че съм прекарал живота си като под упойка, все едно съм го проспал, все едно не съм го живял. И това също ме изпълва с гняв. Как съм могъл да бъда толкова глупав? — Сниши глас почти до шепот. — Ето защо смятам да използвам малкото време, което ми остава, за да направя онова, което не съм направил през всичкото това време. Искам да живея истински живота си, да взема онова, което наистина си заслужава, да се помиря със света. — Наведе глава и погледна към гърдите си. — Но не знам дали това, което нося в себе си, ще ми позволи.

Томаш не знаеше какво да каже. Никога не беше чувал баща си да разсъждава за живота и за начина, по който беше живял, за грешките, които беше направил, за хората, които е трябвало да обича и от които беше странил. Всъщност баща му говореше за отношението си към самия него, за игрите, които не бяха играли, за приказките, които не му беше чел, за пасовете, които не му беше подавал, за всичко онова, което не бяха споделили. Говореше за връзката със сина си, макар и по заобиколен начин. Затова остана безмълвен, без да знае какво да отговори. Обзе го огромно, неимоверно желание да получат втори шанс — той да се почувства син на своя баща и баща му да се почувства истински баща на сина си. Да, би било прекрасно да можеха да имат втора възможност.

— Може би имаш повече време, отколкото си мислиш — чу се да казва Томаш. — Може тялото ни да умре, но душата ни да продължи да живее и така, татко, ти би могъл, прераждайки се, да поправиш грешките си от този живот. Вярваш ли в това, татко?

— В кое? В прераждането?

— Да. Вярваш ли?

Мануел Нороня тъжно се усмихна.

— Бих искал да повярвам, разбира се. Кой в моето положение не би искал да вярва в подобно нещо? В душата, която пребъдва. Във възможността да се преродиш в някой и да можеш отново да живееш.

Колко хубаво. — Поклати глава. — Но аз съм човек на науката и мой дълг е да не се самозалъгвам.

— Какво искаш да кажеш с това? Смяташ, че не е възможно душата да ни надживее ли?

— Но какво е душата?

— Тя е… знам ли… живителна сила, дух, който ни дава живот.

Старият математик остана загледан в сина си.

— Чуй ме, Томаш — каза. — Погледни ме. Какво виждаш?

— Виждам баща си.

— Виждаш тяло.

— Да.

— Това е моето тяло. Говоря за него така, сякаш се отнася за моя телевизор, моята кола, моята писалка. В случая става въпрос за моето тяло. Това е нещо, което е мое, моя собственост. — Положи длан на гърдите. — Но когато казвам, че тялото е мое, всъщност казвам, че аз не съм тялото. Тялото е мое, но не съм аз. Тогава какво съм аз? — Докосна челото си. — Аз съм моите мисли, моят опит, моите чувства. Ето, това съм аз. Аз съм съзнание. Но дали моето съзнание, това, което представлява моето „аз“, е душата?

— Хм… да, предполагам, че е така.

— Проблемът е, че този „аз“, който съм, е продукт на химически субстанции, на електрически трансмисии между невроните, на генетично наследство, закодирано в моята ДНК, на безброй дадености, унаследени и присъщи само на мен, които извайват това „аз“, което съм. Мозъкът ми е сложна електрохимична машина, която работи като компютър, а моето самосъзнание, което отразява моето съществуване, е нещо като програма. Разбираш ли? Образно казано, мозъкът е хардуер, а съзнанието е софтуер. Което поражда интересни въпроси. Дали един компютър има душа? Ако човешкото същество е един много сложен компютър, дали самият той има душа? И ако цялата система загине, дали душата оцелява? И къде по-точно? На кое място?

— Ами… издига се над тялото и отива… ами… отива…

— Отива на небето?

— Не, отива… не знам… прехвърля се в друго измерение.

— Но от какво се състои тази душа, която излиза от тялото? От атоми ли?

— Не мисля, че е от атоми. Сигурно е някаква нематериална субстанция.

— Няма атоми, така ли?

— Смятам, че няма. То е… дух.

— Добре, това ни води към един друг въпрос — отбеляза математикът. — Дали един ден в бъдещето душата ми ще си спомни за това мое съществуване?

— Да, казват, че си спомня.

— Но това няма смисъл, нали?

— Защо не?