Божията формула

— Истина е, че дълго време учените са смятали това за невъзможно поради сложната математическа задача. — Покашля се. — Знаеш ли, ние, математиците, винаги сме смятали Бог за математик. Според нас Вселената може да бъде описана с математически уравнения. А тези уравнения, колкото и сложни да изглеждат, са решими. Ако едно уравнение не може да се реши, това не се дължи на факта, че то е нерешимо, а на ограниченията на човешкия интелект.

— Не виждам какво целиш…

— Сега ще разбереш — обеща бащата. — Въпросът дали компютрите могат, или не могат да се сдобият със съзнание, е свързан с един от въпросите на математиката и по-точно с автореференциалните парадокси. Чуй това например: „Аз говоря само лъжи“. Забелязваш ли тук някаква аномалия?

— Къде?

— Във фразата, която току-що формулирах: „Аз говоря само лъжи“.

Томаш прихна.

— Ами то е самата истина.

Бащата го изгледа снизходително.

— Ето, виждаш ли? Ако е истина, че говоря само лъжи, как да приемем, че съм изрекъл една истина? В такъв случай не говоря само лъжи. Ако твърдението е вярно, то противоречи само на себе си. — Повдигна вежди, доволен от произведеното впечатление. — Дълго време се смятало, че това е просто семантичен проблем, дължащ се на ограниченията на човешкия език. Но когато това твърдение добило математически израз, противоречието си останало. Математиците прекарали много време над задача в опити да я решат, убедени, че решение съществува. Тази илюзия била разсеяна през 1931 г. от математик на име Курт Гьодел, който формулирал две теореми, наречени Теореми за непълнота. Теоремите на Гьодел, смятани за едно от най-значимите интелектуални постижения на ХХ век, първоначално хвърлили математиците в шок. — Замълча нерешително. — Малко сложно е да се обясни в какво се състоят теоремите, но е важно да имаш някаква…

— Опитай.

— Какво? Да ти обясня Теоремите за непълнота ли?

— Да.

— Не е лесно — каза той, поклащайки глава. Напълни гърдите си с въздух, набирайки кураж. — Гьодел всъщност доказва, че не съществува единична математическа теория, която да се използва като основа на останалите дисциплини. Има твърдения, които са истинни, но е невъзможно да бъдат доказани в рамките на системата. Това откритие довело до твърде значими последици — демонстрирайки ограниченията на математиката, то разкрило непозната страна от архитектурата на Вселената.

— Но какво общо има това с компютрите?

— Много просто. Теоремите на Гьодел предполагат, че колкото и съвършени да са, компютрите винаги ще се сблъскват с ограничения. Макар и да не може да покаже кохерентността на една математическа система, човешкото същество съумява да разбере, че много твърдения в системата са истинни. Но компютърът, поставен пред подобно неразрешимо противоречие, ще блокира. Следователно компютрите никога не биха могли да станат равни на човешките същества.

— Аха, разбрах — възкликна Томаш. Изражение на задоволство се изписа на лицето му. — Значи признаваш, че съм прав…

— Не съвсем — каза старият математик. — Какво следва? Ние можем да предоставим на компютъра формула, за която знаем, че е вярна, но която компютърът да не може да докаже. Това е истина. Но е истина и това, че компютърът би могъл да направи същото с нас. Формулата е недоказуема само за този, който работи вътре в системата, разбираш ли? Но за онзи, който е извън системата, формулата е доказуема. Това е валидно както за компютъра, така и за човека. Заключение: възможно е компютърът да е толкова интелигентен, колкото е човекът, и дори по-интелигентен от него. Томаш въздъхна.

— И какво доказва всичко това?

— Всичко това доказва, че ние сме само едни свръхусъвършенствани компютри, ние също не можем да имаме душа. Нашето съзнание, нашите емоции, всичко което чувстваме, е резултат на сложната ни структура. Когато умираме, чиповете на нашите памет и разум ще изчезнат и ние ще изгаснем. — Пое си дълбоко въздух и се облегна на стола. — Душата, мили ми сине, не е нищо друго, освен измислица, прекрасна илюзия, родена от горещото ни желание да избягаме от неизбежността на смъртта.

VI

Топлите очи на Ариана Пахраван очакваха Томаш на изхода за пътниците, пристигащи на терминала на старото международно летище „Мехрабад“. За миг новодошлият се бе почувствал изгубен сред множеството черни и пъстри чадори30, докато търсеше познатото лице, което все не се появяваше. Чак след като Ариана дойде при него и докосна ръката му, историкът се успокои, че е намерен. Но въпреки това му беше трудно да повярва, че жената в традиционни одежди със зелен воал е онази елегантна иранка, с която беше обядвал в Кайро седмица преди това.

— Salam, професоре — поздрави го тя с чувствен глас.

— Здравейте, Ариана. Как сте?

Португалецът изчака секунда, двоумейки се дали да се наведе да я целуне по страните, или имаше друг начин за поздрав в тази земя с толкова радикални обичаи. Иранката разреши въпроса, като му подаде ръка.

— Добре ли пътувахте?

— Отлично — каза Томаш. Завъртя очи. — Припадах при най-малкото подозрение за турбуленция, разбира се. Но като изключим това, всичко мина добре.