Божията формула

— Нима? — учуди се иранката. — Доста бъбривци са се навъдили сред нашите дипломати.

Португалецът се усмихна насила.

— Те са… много симпатични. Знаете ли, споменах за вас. И ми казаха това. Домакинята въздъхна.

— Да, така е, учих в Париж.

— И защо се върнахте тук?

— Защото животът ми там не потръгна. Бракът ми се разпадна и след като се разведох, се почувствах много самотна. Цялото ми семейство беше тук. Не ми беше лесно да взема това решение, всъщност не можете да си представите колко беше трудно. Бях напълно европеизирана, но непоносимата самота и носталгията се оказаха по-силни. Реших да се върна. Беше по времето, когато реформаторите набираха сили, страната ставаше по-либерална, с по-добри възможности за жените. Тъкмо ние, жените, и младите хора избрахме Хатами на президентския пост, знаете ли? — Изглежда се опитваше да си спомни нещо. — Това беше през… през 1997-а, две години след като се бях завърнала. Отначало всичко вървеше добре. Чуха се първите гласове в подкрепа на правата на жените и някои от тях дори влязоха в Меджлиса.

— Медж… какво?

— Меджлис, нашият парламент.

— О, значи жените са влезли в парламента?

— Да, и не само това. Благодарение на реформите неомъжените жени придобиха право да учат в чужбина, а минималната възраст за женитба се промени от девет на тринадесет години. Така че някъде по това време започнах работа в родния си град Исфахан. — Смръщи вежди. — Проблемът е, че консерваторите си възвърнаха контрола над Меджлиса след изборите през 2004 година. Не знам какво предстои. Междувременно ме прехвърлиха в Техеран, в Министерството на науката.

— Какво работехте в Исфахан?

— В една централа.

— Каква централа?

— Не беше в експлоатация все още. Няма значение.

— И са ви прехвърлили в Техеран?

— Да, миналата година.

— Защо?

Ариана се разсмя.

— Смятам, че някои мъже са големи традиционалисти и стават нервни, когато работят с жена.

— Съпругът ви вероятно не е останал очарован от преместването ви.

— Не съм се омъжвала отново.

— Тогава любимият.

— Нямам си и любим. — Повдигна вежда. — Но какво е това? Да не би да ме подлагате на някакъв тест? Искате да разберете дали съм свободна, това ли е?

Португалецът се разсмя.

— Не, разбира се. — Томаш направи неловка пауза. — Тоест… мм… да.

— Какво да?

— Да, проверявам ви. Да, искам да знам дали сте свободна. — Наведе се напред с блеснал поглед. — Свободна ли сте?

Ариана се изчерви.

— Професоре, ние сме в Иран. Поведение, което…

— Не ме наричайте „професоре“, така се чувствам стар. Просто Томаш.

— Не мога. Трябва да внимавам с поведението си.

— Как така?

— Не мога да показвам интимност с вас. Всъщност би трябвало да ви наричам професор ага.

— Какво е това?

— Господин професор.

— Тогава ме наричайте Томаш, когато сме насаме, и професор ага, когато някой може да ни чуе. Така добре ли е?

Ариана поклати глава.

— Не. Дължа ви почтителност.

Историкът разпери ръце в знак, че се предава.

— Както желаете — каза той. — Но бих искал да ми отговорите на един въпрос. Как иранците гледат на вас — красива жена с европейски маниери, която живее сама?

— Аз живея сама само тук, в Техеран. В Исфахан живеех със семейството си. Братя, баби, внуци, всички под един покрив. Дори децата ни, след като се оженят, известно време остават да живеят при родителите си.

— Хм — промърмори Томаш. — Но вие не ми отговорихте на въпроса. Как вашите сънародници гледат на вас и вашия начин на живот? Иранката въздъхна.

— Не много добре, както би могло да се очаква — каза тя замислено. — Знаете ли, жените тук нямат много права. През 1979 година, когато настъпи Ислямската революция, нещата значително се промениха. Хиджабът стана задължителен, минималната възраст за женитба при момичетата се установи на девет години, на жените бе забранено да се появяват на обществени места с мъж, който не е от семейството, или да пътуват без разрешение на съпруга или на бащата. Изневярата на жената се наказваше с пребиване с камъни до смърт, дори в случаите, когато е била изнасилена. Дори неправилното носене на хиджаб можеше да ти навлече бой с камшик.

— По дяволите — възкликна Томаш. — Трудни времена за жените, нали?

— Несъмнено. По това време бях в Париж, затова не съм била подложена на тези ужасни ограничения. Но следях отдалече всичко това, нали разбирате? Сестрите и братовчедките ми ме осведомяваха за всичко. Повярвайте, не бих се върнала през 1995 година, ако мислех, че нещата ще продължат така. Но тогава се появиха реформаторите, появиха се някои знаци, че предстои отваряне на страната и… реших да рискувам.

— Мюсюлманка ли сте?

— Разбира се.

— Не ви ли шокира начинът, по който ислямът третира жените?

Въпросът видимо затрудни Ариана.

— Пророкът Мохамед е казал, че мъжете и жените имат различни права и задължения. Но забележете, той не казва, че едните имат повече права от другите, а само това, че имат различни права. Зад всички проблеми стои начинът, по който се интерпретира казаното от пророка.