Божията формула

— Смятате ли, че Бог наистина го е грижа дали жените носят фереджета, или не, дали могат да се женят на девет, тринадесет или осемнадесет години, дали имат извънбрачни връзки? Мислите ли, че всичките тези неща безпокоят Твореца?

— Разбира се, че не. Но какво мисля аз, не е толкова важно, нали? Това общество е устроено по определен начин и аз не мога да направя нищо, за да променя нещата.

— Обществото или ислямът?

— Не знам, мисля, че обществото и начинът, по който то тълкува исляма — замислено отбеляза Ариана. — Ислямът е синоним на щедрост, на уважение към по-старите хора, на солидарност със семейството и общността. Жената се реализира тук като майка, има определена роля и всичко е ясно и точно. — Сви рамене. — Но който иска нещо повече… ще се чувства разочарован, нали?

Настъпи тишина.

— Съжалявате ли?

— За какво?

— За това, че се върнахте. Съжалявате ли?

Ариана сви рамене.

— Обичам страната си. Тук е семейството ми. Хората са фантастични, както вярвам сте забелязали вече. В чужбина си мислят, че ние сме някакви фанатици, които всеки ден горят американски знамена, крещят срещу Запада и стрелят с Калашников във въздуха, но в действителност не е точно така. — Усмихна се. — Дори пием кока-кола.

— Забелязах вече. Но вие отново не отговорихте на въпроса ми.

— Какъв въпрос?

— Много добре знаете. Съжалявате ли, че се върнахте в Иран?

Иранката въздъхна, явно затруднена от въпроса.

— Не знам — каза накрая. — Търся нещо.

— Какво търсите?

— Не знам. Когато го намеря, ще знам.

— Търсите някого?

— Може би. — Отново сви рамене. — Не знам. Мисля, че… търся смисъла.

— Смисъла?

— Да, смисъла. Смисъла на моя живот. Чувствам се изгубена по пътя между Париж и Исфахан, в ничия земя, която нито е френска, нито иранска, нито европейска, нито азиатска и в същото време е всичко това. Истината е, че все още не съм намерила мястото си.

Мургавият сервитьор, турчин с монголоидни черти, се появи с вечерята. Сервира мирза гасеми на Ариана и_ броке_ на Томаш, остави две чаши ab portugal — портокалов сок, който двамата бяха поръчали в чест на страната, от която идваше гостът; в края на краищата не се среща често народ, чието име се бърка с това на плод на езика фарси. Отвъд прозореца море от светлинки блещукаше в тъмнината, Техеран светеше в нощта, засиял чак до линията на хоризонта и отвъд нея като огромна коледна елха.

— Томаш — прошепна Ариана, отпивайки от сока. — Харесва ми да си говоря с вас.

Португалецът се усмихна.

— Благодаря, Ариана. Благодаря, че ме нарекохте Томаш.

VII

Сградата беше бетонен блок, чудовище, скрито зад висок зид, увенчано с корона от бодлива тел, с бухнали наоколо акации, в затънтена уличка в Техеран. Шофьорът свали прозореца на колата и заговори на фарси с охраната. Въоръженият пазач надникна към задната седалка на автомобила, очите му зашариха между Ариана и Томаш и веднага се върна в помещението за охрана.

Бариерата беше вдигната и колата спря край храстите.

— Тук ли работите? — попита Томаш, докато оглеждаше сивата сграда.

— Да — каза иранката. — Това е Министерството на науката, научните изследвания и технологиите.

Регистрираха посетителя и му връчиха карта, която му разрешаваше достъп до министерството за срок от един месец. Процедурата в администрацията се оказа мъчително бавна. Служителите, които непрестанно се усмихваха, демонстрирайки симпатия и почтителност, граничещи с абсурд, го накараха да попълни множество формуляри.

Вече с карта в ръка, Томаш бе отведен на втория етаж и представен на директора на Отдела за специални проекти — нисък и слаб човек с малки тъмни очи и сива заострена брадичка.

— Това е Мозафар Джалили ага — каза Ариана. — Работим заедно по този… мм… проект.

— Sob bekheir — поздрави го широко усмихнат иранецът.

— Добро утро — отвърна Томаш. — Вие ли сте ръководител на проекта?

Мъжът махна неопределено с ръка.

— Формално да. — Хвърли бърз поглед към Ариана. — Но на практика Пахраван ханъм36 ръководи работата. Тя има… специална квалификация и моя милост само й осигурява логистична подкрепа. Господин министърът смята, че проектът има голямо научно значение. Поради което се разпореди да продължим работата под ръководството на Пахраван ханъм.

Португалецът ги изгледа внимателно.

— Много добре. Тогава да започваме?

— Искате да започнем работа веднага? — попита Ариана. — Не бихте ли желали един чай преди това?

— Не — отвърна той, потривайки ръце. — Вече пих чай в хотела. Сега е време за работа. Нямам търпение да прегледам документацията.

— Много добре — каза иранката. — Тогава да се залавяме с работата.

Тримата се качиха на третия етаж и влязоха в просторна зала с дълга маса и шест стола. До стените имаше стелажи с папки, както и две саксии с цветя, които придаваха уют на помещението. Томаш и Джалили седнаха на масата, повеждайки общ разговор, в очакване на Ариана. С крайчеца на окото си португалецът я зърна да влиза в съседния кабинет, където се задържа няколко минути. Показа се отново с кутия в ръка, която остави на масата.

— Ето, тук е — съобщи тя.