Божията формула

— Добре сме, няма що — процеди през зъби. — Чувствам се като Тарзан, който разговаря с Джейн. — И добави с красноречива мимика: — Аз Томаш, ти Рахим.

Ариана се разсмя.

— Чудесно ще се разбирате, ще видите.

— Освен ако вие не приемете да станете моята Джейн…

Иранката се огледа наоколо, за да се увери, че никой не го е чул.

— Хайде, не започвайте отново — помоли неловко. — Къде искате да ви заведе?

— На базара. Ще ми се да се поразходя и да напазарувам.

Рахим получи указанията и двамата влязоха в черната тойота на министерството, предоставена на португалеца за разходката му този следобед. Автомобилът се гмурна в хаотичния трафик на Техеран и се понесе към южния край на града. С придвижването им на юг постройките ставаха все по-неугледни, навсякъде беше претъпкано, разхвърляно и занемарено, в пълен контраст със северните квартали на четиринадесетмилионния мегаполис.

Шофьорът не преставаше да бъбри на фарси, докато Томаш само кимаше разсеяно, без нищо да разбира и без да се стреми да разбере, зареял поглед из мръсната плетеница от улици и къщи, а умът му кроеше планове как да се измъкне от приказливия гид-шофьор-охранител. Рахим използва задръстването и подвикна нещо на фарси към търговците на тротоара, споменавайки думата базар. Стреснат от израза, който прозвуча като аларма в ушите му, Томаш потърси припряно някакъв упътващ знак и забеляза табела, на която беше написано булевард „Кордад“. Името му беше познато от картата, която беше разучавал миналата вечер, и не се поколеба нито за миг. Отвори вратата на колата и изскочи сред булеварда, предизвиквайки суматоха от ударени спирачки и натиснати клаксони.

— Bye-bye!38 — каза той, махайки в движение на вцепенения Рахим, който седеше със зяпнали уста, все така сграбчил волана, сподиряйки с поглед изплъзващия се пред очите му португалец.

Шофьорът се опомни от вцепенението, в което беше изпаднал, и спря колата насред „Кордад“, след което изскочи и хукна след него, без да спира да вика на фарси. Но клиентът му потъна в тълпата, изгубвайки се из лабиринта от тесни улички, водещи към големия базар в Техеран.

Тесни и затънтени улички, осеяни с всевъзможни дюкянчета, водеха към търговското сърце на иранската столица. Базарът се оказа град в града: уличките излизаха на площади и площадчета, сред магазинчетата се бяха наместили джамии, банки, семейни хотели и дори една пожарна станция. Полупрозрачен покрив се издигаше над плетеницата от артерии и хвърляше защитна сянка над стария пазар. Несметно човешко множество пъплеше из мрежата, подобна на лабиринт; тук или там се струпваха тълпи, но хората се движеха бавно и безгрижно, знаейки как да се насладят на деня; приятна хладина се разнасяше из проходите, където всяко кътче имаше свой специфичен аромат.

В една уличка с дюкянчета за подправки, изложили на открито пъстроцветната си ароматна стока, Томаш бръкна в джоба си и извади листчето, на което беше написал името на човека, когото търсеше.

— Салам39 — поздрави един търговец. — Замяд Ширази?

— Ширази?

— Бале.

Човекът избълва неразбираем поток от думи. Португалецът се опита да се съсредоточи в жестовете на ръката, която му сочеше да продължи напред и някъде там, над морето от глави, в дъното, да завие наляво. Благодари за упътването и се запъти натам, по улицата с подправките, за да стигне до пресечката вляво. Свърна по улицата с медни съдове и отново потърси информация, след което коригира маршрута си.

Най-сетне стигна до улицата с килимите. Когато попита за Замяд Ширази, един търговец му обясни на многословен фарси и с широко ръкомахане, че магазинът се намира десетина метра по-нататък. Томаш измина няколко крачки и спря пред заветната цел. Както в другите магазини, така и тук вратата беше покрита с персийски килими, останалите бяха навити на рула и струпани до входа. След като се убеди, че никой от тълпата не го последва, Томаш прекрачи прага и хлътна в сенчестото помещение.

Вътре беше тъмно, мъждукаха жълти лампи, във въздуха се носеха прашинки и тегнеше сух, остър мирис, може би на нафталин. Засърбя го носът и шумно кихна. Персийски килими покриваха цялото пространство, включително стените и тавана. Виждаха се различни тапицерски мостри, както и класическите миан фарш, келеджи и кенар40 с невероятни мотиви. Преобладаваха геометричните орнаменти и прословутите арабески; килимите с най-фина изработка представяха цели пейзажи с градини и цветни аранжименти с хризантеми, рози и лотоси.

— Khosh amadin! Khosh amadin!41 — поздрави пълничък, приветливо усмихнат господин, който се задаваше с широки крачки и разтворени ръце. — Добре дошли в скромния ми магазин. Желаете ли чай?

— Не, благодаря.

— Моля ви! Имаме прекрасен чай, ще се уверите сам.

— Благодаря ви, наистина не желая. Преди малко обядвах.