Божията формула

— О, толкова по-добре! Чаят е чудесен за доброто храносмилане. — Отвори гостоприемно ръце домакинът. — Докато пиете чая си, можете да се насладите на прекрасните килими. — Сложи дебелата си ръка на килимите. — Вижте само, имам чудно хубави килими gid-i-bulbul42 от Ком с изумителни рисунки на птици и цветя. Прекрасни са! Прекрасни! — Махна надясно. — А там имам кюрдски sajadeh43, дошли са в магазина ми направо от Бихар. Специална пратка. — Приведе се към клиента с вид на човек, който държи в дъното на магазина си скъпоценно съкровище. — А ако харесвате поемата Shahnamah44, направо ще се прехласнете по…

— Замяд Ширази? — прекъсна го Томаш. — Вие ли сте Замяд Ширази?

Мъжът се поклони леко.

— На ваше разположение, уважаеми господине. Ако търсите килим парси45, елате в магазина на Ширази! — Усмихна се доволно на наивната рима, която беше измислил за реклама на магазина си. — С какво мога да ви бъда полезен?

Томаш внимателно се вгледа в него, опитвайки се да прецени ефекта от думите си върху търговеца.

— Харесва ми в Иран — каза той.

Усмивката се разсея и мъжът се втренчи в него с известно безпокойство.

— Моля?

— Харесва ми в Иран.

— Дошли сте да напазарувате някои неща?

Томаш се усмихна, щом чу паролата.

— Казвам се Томаш — представи се той, подавайки ръка. — Казаха ми да дойда тук.

Замяд Ширази го поздрави набързо и отиде да надникне от входа, за да се увери, че няма подозрително движение по улицата. Видимо по-спокоен, затвори вратата на магазина и с дискретно кимване покани госта си да го последва. Влязоха в тъмно помещение, което ги отведе до тесен склад, претъпкан с килими. Качиха се по вита стълба и търговецът го въведе в малка стаичка.

— Изчакайте тук, моля — каза той.

Томаш се настани на един диван и зачака. Чу шума от стъпките на отдалечаващия се Ширази и след минута долови друг звук, явно някой набираше номер от стар телефонен апарат. Някъде отдалече прозвуча гласът на домакина, който говореше с някого на фарси, последва пауза, в която слушаше какво му казват от другата страна. Разговорът трая секунди. След кратката размяна на реплики търговецът остави слушалката и Томаш дочу шум от стъпки. Миг по-късно видя кръглото като луна лице на Ширази да се подава на вратата на стаичката.

— Идват — каза търговецът.

Дебеланкото излезе, връщайки се по същия път, по който бяха дошли двамата. Томаш остана да седи на дивана, кръстосал крака в очакване на новини.

Иранецът приличаше на боксьор. Беше висок, як, с големи извити вежди и черен пищен мустак; гъсти черни косми се подаваха под разкопчаната яка на ризата и стърчаха из малките му уши. Влезе в стаичката, излъчващ енергия и готов да действа, с вид на човек, който няма време за губене.

— Професор Нороня? — попита той, подавайки мускулестата си космата ръка.

— Да, аз съм.

Стиснаха си ръцете.

— Много ми е приятно. Казвам се Голбахар Багери. Аз съм вашият човек в Техеран.

— Здравейте.

— Уверихте ли се, че не ви следят?

— Да, смятам, че успях да заблудя моя придружител още преди базара.

— Чудесно — каза мъжището, потривайки ръце. — От Ленгли ме помолиха да докладвам още днес. Какви са новините? Видяхте ли документа?

— Да, видях го. Тази сутрин.

— Автентичен ли е?

Томаш сви рамене.

— Не знам. Изглежда стар документ, с пожълтели страници. На корицата е напечатано заглавието, останалото е писано на ръка. На първата страница има някаква драскулка, която прилича на подписа на Айнщайн. Предполагам, че всички страници от документа са написани собственоръчно от него, с изключение на едно шифровано послание в края на текста. Иранците смятат, че това шифровано послание е написано от ръката на професор Сиза.

Багери извади тефтерче от джоба си и започна да нахвърля някакви бележки с шеметна бързина.

— Казвате, че всичко е писано на ръка, нали?

— Да. С изключение на първата страница, разбира се.

— Хм, хм…

Надраска още нещо в тефтера.

— И е с подписа на Айнщайн?

— Така изглежда. Самите иранци казаха, че са го потвърдили с графологическа експертиза.

— Споменаха ли къде е бил ръкописът през цялото това време?

— Не.

Багери отново отбеляза нещо.

— А съдържанието?

— Почти всичко е на немски. На първата страница се чете заглавието, Die Gottesformel, после има някакви стихове, за които иранците нищо не са успели да разберат, и най-отдолу е предполагаемият подпис на Айнщайн.

Отново записки.

— Хм, хм — не преставаше да мърмори Багери, докато пишеше. — А останалото?

— Останалото са двадесет и няколко страници, написани на немски с черно мастило. В текста имаше множество странни уравнения, като тези, които писахме в часовете по математика в университета.

— За какво се говори в текста?

— Не знам. Макар и да съм понаучил нещичко по немски, нямам достатъчно знания, за да разбера написаното. Освен това текстът е ръкописен и трудно се чете. Всъщност не ми разрешиха да го прочета, не пожелаха да ми кажат дори темата на съчинението под предлог, че въпросът бил свързан с националната сигурност.

Багери спря да пише и впери поглед в него.

— Националната сигурност?

— Да, така ми казаха.