Брат Берсеркер

Той изскочи от тясна вратичка на нивото на тревата — мъж без горнище на униформата, а останалите му дрехи — овъглени и съдрани. Едната от голите му ръце беше тежко обгорена и подута. Вървеше бързо сред дърветата, почти без да вижда и като истински актьор от старинна драма за живота сред дивата природа се просна с цяло тяло на ръба на изкуствения поток и взе да пие жадно.

Веднага след него се появи друг, по-възрастен и с излишните килограми на човек, който води застоял живот. Сигурно чиновник или администратор, помисли Дерън. От това разстояние не можеше да разчете отличителните му знаци. Човекът нямаше вид на ранен, но се движеше из парка като изгубен. От време на време вдигаше ръце към ушите си — може би беше оглушал, а може и да се чудеше как ли главата му си е все още там.

Влезе и някаква тантуреста жена, която стенеше, изглеждаше объркана и ту с едната, ту с другата ръка се опитваше да задържи на мястото му едно разкъсано и висящо парче от скалпа си. Последва я втора жена. Оформи се постоянен поток от пострадали и осакатени, който изтичаше от малката вратичка на нивото на тревата и се разпростираше из изкуствения парк, огласяйки го с хор от хленчещи гласове.

Някъде на по-долните нива се разнесоха команди, а след това отекна трясък и стържене на тежка машинария. Службата по отстраняване на щетите се бе заела със задълженията си и бе подхванала спасителни и възстановителни операции. Явно ранените, които можеха да ходят, биваха изпращани в парка, за да не пречат при извършването на далеч по-неотложни дейности. Вече се бяха събрали няколко дузини пострадали. Те бродеха между дърветата или лежаха върху тревата, а стенанията им бяха отправени сякаш към клонките над тях и питаха защо ли точно днес трябваше да ударят ракетите и защо тъкмо те трябваше да бъдат сполетени от всичко това.

Вниманието на Дерън бе привлечено от стройна девойка на осемнайсет или двайсет години, облечена в хартиенопамучна униформена рокля. Тя спря и се облегна на едно дърво, сякаш не можеше да продължи по-нататък. От начина, по който бе разкъсана дрехата й…

Дерън се обърна и стисна очи в пристъп на отвращение от самия себе си. Изведнъж се бе видял някак отстрани като стоящ на възвишението древен тиран, развличащ се със страданията на хората долу, принизил се дотам, че да се заглежда в момиче с разкъсана дреха… Не, ако така продължава, на него много скоро щеше да му се наложи да реши, продължава ли все още да е на страната на човечеството, или не.

Откри наблизо едно стълбище и се спусна надолу до нивото на парка. Сериозно обгореният мъж бе натопил пострадалата си ръка в хладната течаща вода, други пиеха от нея. Никой не изглеждаше да издъхва или да умира от загуба на кръв. Момичето обаче всеки момент май щеше да се свлече по дървото.

Приближавайки, Дерън свали горнището на униформата си, наметна момичето и го прихвана, за да не падне.

— Къде сте ранена? — запита я той.

Тя поклати глава и отговори нещо непонятно. Бледото й лице отразяваше степента на шока, който беше получила и той се опита да я принуди да седне. Тя обаче му оказа съпротива и се наложи да изтанцуват няколко странни стъпки, за да не загубят равновесие. Момичето беше високо и слабо и при нормални обстоятелства би могло да мине за красиво… Е, не бе чак красавица, но поне бе симпатична. Косата й беше късо подстригана — като на повечето жени в тези дни — в съгласие с простичкия стил, пропагандиран от правителството. Не носеше бижута, нито грим, което беше малко необичайно.

Скоро тя излезе от вцепенението си, поне колкото да огледа критично куртката, с която беше загърната.

— Офицер ли сте? — запита момичето с неясен нисък глас, мъчейки се да фокусира поглед върху отличителните знаци на яката.

— Нещо такова… А сега защо не полегнете?

— Не… Трябва да се прибера вкъщи… или някъде. Не можете ли да ми кажете къде се намирам? Какво става тук? — извиси глас тя.

— Струва ми се, че имаше ракетно нападение. Тези знаци по униформата ми означават, че съм длъжен да помагам на изпадналите в беда момичета, така че какво ще кажете, да седнем поне?

Тя отново му отказа и те направиха още няколко танцови стъпки.

— Не. Първо трябва да открия… Не знам коя съм, къде съм и защо?

— Същото мога да кажа и аз за себе си.

Това беше най-откровеното признание, което беше правил от доста време насам.

В парка се изсипаха нови хора — минувачи и лекари — и добавиха още шум към суматохата, докато се опитваха да помогнат на ранените. Осъзнавайки все по-ясно какво всъщност става, момичето диво се оглеждаше наоколо, вкопчено в ръката на Дерън.

— Добре, млада госпожице, щом сте твърдо решена да вървите, аз ще ви заведа до някоя болница. Има тук една, недалеч от нас; просто ще слезем с асансьора. Елате.

Момичето се насили и тръгна с него, държейки го за ръката.

— Как се казвате? — попита я той, когато спряха пред асансьора. Хората вътре се загледаха в замаяното момиче, загърнато в неговата куртка.

— Аз… не знам!