Брат Берсеркер

При останките от моста зърна двамата монаси със свалени от главите качулки. Съдейки по жестовете им и по някоя и друга откъслечна дума, която достигаше до Дерън, те обсъждаха възможността мостът да бъде възстановен един ден. Дерън знаеше, че след година-две тук щяха да се простират нови каменни аркади. И тези аркади ще останат непокътнати още триста години, когато един млад студент по време на следдипломна квалификация ще мине по тях, стопирайки заедно с момичето си, което ще стопира до него не по-малко усърдно. И двамата с ентусиазъм ще разгледат за пръв път стария град и прочутата катедрала на Ойбог… Реката ще изглежда по-различно, по-кротка, разбира се, и ще има повече дървета по бреговете й. А камъните на стария Имперски път ще си бъдат все същите…

— Нека Светият те дари с лек ден, уважаеми господине!

Това беше гласът на по-набития от двамата монаси, който прекъсна мислите му.

Вмешателството бе дошло тъкмо навреме.

— Лек и на вас, преподобни братя. Покачва ли се още равнището на реката?

Слабият монах имаше смирено лице. С ръце само от кости и сухожилия, той претегляше неголям камък, сякаш се канеше да се заеме с възстановяването на моста.

— Реката вече спада, господине. А вашият път в живота нагоре ли върви или надолу?

Лъжата за двуколката и немирното животно изглеждаше досадна и излишна.

— Това е труден за всекиго въпрос — отвърна Дерън.

По-нататъшните изпитания на полковник Одегард за момента бяха отложени, тъй като вниманието на монасите бе привлечено от седем или осем местни селяни, които бяха изскочили някъде от калта в далечината и газеха с боси нозе по започналия да изсъхва бряг на реката в посока към останките на моста. Един мъж, който вървеше най-отпред, гордо разклащаше корда с едра сребриста риба на нея, явно уловена съвсем наскоро, понеже все още се мяташе и гърчеше.

На няколко крачки от края на каменната настилка селяните спряха. Поклониха се групово, но малко небрежно в посока към Дерън — май не беше достатъчно натруфената да ги шашне и освен това очевидно те не идваха да видят него.

Мъжът, който носеше рибата, заговори с монасите отначало тихо, но постепенно извиси глас, тъй като другите почнаха да го прекъсват. След малко те вече се надвикваха кой трябвало да говори пръв и чие било правото да предаде рибата. Бяха дошли да се пазарят. Ще приемат ли светите братя най-голямата и най-прясната риба от този добър улов: „От мен! Не, от мен! Свети брате, кордата беше моя!“, а в замяна на това да изрекат силни и страстни молитви за посевите на дарителя?

Дерън обърна гръб на селската разправия, която обещаваше да се превърне в люта кавга и видя, че Винсенто още си седеше сам. И точно тогава огряната от слънцето катедрала на Ойбог задържа погледа му.

Върху стесняващия се връх на централната кула, на двеста и шейсет фута над плоския гръб на хълма, се издигаше клиновидният символ, изработен от чисто злато. Камъните на кулата и стените, на арката и летящата опорна стена бяха със светлосив цвят и почти блестяха на утринната светлина. Отвътре, той знаеше, стъклописите на прозорците по протежение на източната стена в момента грееха като истински пламъци. Ако крехкото стъкло и дърво можеха да бъдат въздигнати от пепелта, то значи сигурно и ТЯ беше жива, и не само жива, но и някъде наблизо, където може да я достигне и пипне. Възкресената реалност пред него съдържаше повече убедителност, отколкото която и да е от рационалните му задръжки. Всеки миг гласът й можеше да го повика, а той щеше да се пресегне и да докосне…

Наблизо се разнесе плясък. Изражението на пълничкия монах приличаше на карикатура. То съдържаше разочарование и изненада. Що се отнася до слабичкия, то той просто стоеше с невинно лице и протегната над водата ръка. Голямата риба май бе успяла да се изплъзне.

… да докосне топлата й жива кожа. Сега в съзнанието му се яви дори и една подробност, която беше забравил: начинът, по който понякога вятърът развяваше косата й. Яви му се с такава яснота, сякаш току-що я беше видял.

Краката отнесоха Дерън от останките на моста обратно на пътя. Забеляза, че Винсенто все още е там и продължава да седи на припек. Но Дерън не се върна в манастира. Могъщата катедрала се издигаше на хълма пред него и краката му сякаш сами продължиха да се изкачват нагоре по стръмнината.

…

Брат Джован гледаше селяните, макар да беше ясно, че адресира думите си към живата твар, която плуваше във водата:

— Братко Риба, пуснах те на свобода не защото не се нуждаем от храна, а защото така ти ще можеш да възхваляваш Бога, който изпраща всяка благодат — рибата на рибаря или свободата на рибата. — Джован тъжно поклати глава към селяните. — Ние, хората, толкова често забравяме да благодарим, когато е необходимо, толкова често си хабим силите напразно, за да се налагаме един над друг!

Рибата плесна с опашка и скочи, и пак плесна. Сякаш болката от куката или времето, прекарано във въздуха, или пък нещо друго, я бяха подлудили съвсем.

Джован се загледа загрижено подире й: