Брат Берсеркер

— Я да видим сега. Аз, Винсенто, двамата му слуги и двамата войници, които срещнах, това прави шест. Казаха ми, че имало и двама монаси. Осем, което значи, че остават шест неизвестни. Вероятно още четирима войници и някоя съпътстваща войската държанка, която е заченала. Но чакайте, един от войниците каза, че тук нямало никакви момичета. Мислите ли, че единият от хората, които ще срещна тук и който няма ясна линия на живота върху вашите екрани, може да се окаже хипотетичния берсеркер-андроид, тоест той или тя?

— Така смятаме, да.

— Утре ще мога да преброя всички и… почакайте!…

На входа на килията Дерън забеляза някакво движение. Различи фигурата на забулен с качулка монах, който направи крачка навътре и после се закова на място.

Дерън замръзна, спомняйки си за взетата от тялото на Емлинг монашеска дреха с качулка. Ръката му се стрелна към тоягата и я хвана здраво. Той не би посмял да употреби оръжие, без да е напълно сигурен срещу кого го използва. Но от такова малко разстояние берсеркерът бързо би му отнел тоягата, преди още да успее да се прицели…

Изминаха няколко секунди, от влизането на качулатата фигура при него. Изведнъж тя избърбори нещо. Вероятно беше извинение, че човекът е сбъркал килията. В следващия миг фигурата потъна в тъмнината така безшумно, както се беше появила.

Дерън остана надигнат на лакът, стиснал безполезното оръжие. Побърза да извести „Операции“ какво се бе случило току-що.

— Помни, че той не ще посмее да те убие там. Стреляй само когато си сигурен с кого си имаш работа.

— Разбрано.

Дерън отново се изтегна на нара. Приятното усещане обаче си беше отишло заедно с дъжда, а прераждането се бе оказало породена от съня илюзия…

…

Винсенто се събуди от нечий допир. Лежеше върху влажна слама, заобиколен от каменни стени. Той потръпна от ужас. Най-лошото вече се бе случило и той се валяше в тъмницата на Защитниците. Страхът съвсем го скова, когато зърна качулатата монашеска фигура без лице, надвесена над него. Виждаше я само благодарение на лунната светлина, която се процеждаше през малкото прозорче. Поне дъждът беше спрял…

Дъждът… разбира се, той все още беше на път към Свещения Град и процесът му все още предстоеше! Облекчението му бе толкова голямо, че с радост прие факта на своето събуждане.

— Какво искате? — попита глухо той и придърпа завивката към раменете си, додето бавно се изправяше. Слугата му Уил спеше — една сгушена купчинка на пода.

Закритото от качулката лице на посетителя не се виждаше. Гласът му напомняше гробовен шепот:

— Преподобни Винсенто, елате в катедралата утре сутринта сам. До сечението на главния и напречния й кораб ще получите добра вест от високопоставени приятели.

Той се опита да осмисли казаното. Би ли могъл Набур или пък Белам да му изпрати тайно уверение, че е склонен да прояви снизходителност? Напълно е възможно. Но още по-голяма вероятност имаше Защитниците да му скроят някой номер. Призованият на съд не биваше да обсъжда подозренията си с никого.

— Ще чуете обнадеждаващи новини, преподобни Винсенто. Елате сам и имайте добрината да почакате, ако никой не ви посрещне веднага. На пресечката между нефа и трансепта. И не се мъчете да видите лицето ми или да научите името ми.

Винсенто запази мълчание, решен да не предприема нищо. А неговият посетител, доволен, че е предал съобщението, се стопи в нощта.

…

Винсенто сънуваше, че се бе върнал във вилата сред имението, което му бяха отпуснали от Сената на неговия град, лежеше в леглото си и усещаше до себе си топлото здраво тяло на своята метреса. В действителност тя го бе напуснала преди известно време — жените вече не значеха много за него, но имението беше още там. Само ако можеха да го оставят да си иде в мир!

Този път го събуди допир от друго естество — докосването на лъч от утринното слънце, който проникваше чак от високия прозорец на килията, разположена в отсрещната страна на коридора. Докато лежеше и си припомняше своя странен среднощен гост, и се опитваше сам да се убеди, че посещението му не е било сън, тънкият лъч вече бе слязъл от лицето му. И в миг се превърна в златно махало за изтънчено мъчение, изтиквайки всички останали мисли от главата му.

Махалото, пред което той бе изправен, беше махалото на избора. Умът му би могъл да се залюлее в едната посока — тик! — и да срещне срама от преглътнатата истина и обезличената чест, и цялото унижение на принудителното отричане. А ако люшнеше мислите си в другата посока — так! — там те се натъкваха на смазващата агония, предизвикана от изтезанията с уреди като „ботуша“ и „дибата“, или пък бавното разлагане в килията.