Брат Берсеркер

Той зачака да изтекат уговорените пет минути до срещата с Емлинг, като междувременно отвъртя единия край на тоягата си, за да провери монтирания вътре компас и да се увери, че е избрал правилната посока, преди да тръгне по пътя. После, след като още един път повика безрезултатно своя „преподобен брат“, той закрачи напред, тропайки с кундурите си по каменната настилка. В далечината през неравни интервали проблясваха светкавици. Той въздъхна и пое дълбоко от чистия въздух.

Не беше стигнал далече, когато предавателят зад ухото му го стресна:

— … Одегард, чувате ли ме вече? Полковник Одегард?…

Гласът беше мъжки, с уморен и отегчен тон.

— Тук полковник Одегард, чувам ви.

— Полковник! — Ненадеен изблик на радост. И после извън микрофона: — Установихме връзка, сър! — И отново към него: — Полковник, тук изминаха два дни и три часа откакто ви спуснахме. Темпоралната скала малко се е изместила.

— Ясно. — Дерън говореше почти безгласно. — Аз съм на около плюс пет минути след спускането. Още съм на пътя, в дъжда. Нощ е. Нямам контакт с Емлинг.

— Одегард, местоположението ти не е фиксирано добре на екраните. — Това беше вече гласът на Началника. — Изглежда, че се намираш по-далеч, отколкото очаквахме, приблизително на две мили от катедралата. Трябва да се приближиш до Винсенто колкото може по-скоро, тъй като очевидно си извън защитената зона. — Под „защитена зона“ Началникът вероятно имаше предвид територията, в която имаше изградена интензивно концентрирана мрежа от стражи и Винсентовата линия на живота се охраняваше срещу директно насилие от страна на берсеркерите. — Току-що засякохме екипа, който изпратихме преди тебе. Докладват, че всичко е наред с Винсенто. Казваш, че още не си се срещнал с Емлинг?

— Точно така. — Дерън ускори крачка, макар че трябваше да опитва пътя пред краката си, за да не хлътне в някоя кална дупка.

— Ние също не можем да го открием. Не виждаме неговата линия сред тази мъгла на екрана. Може да се дължи на хронопарадокс или пък на приплъзване по темпоралната скала.

Светкавица блесна тъкмо пред Дерън, показвайки му, че пътят върви в неговата посока и върхът на катедралата си е там, макар и по-отдалечен, отколкото очакваше. Наистина беше на разстояние около две мили оттук.

Докладва на „Операции“. Междувременно бе озадачен от нещо друго, което светкавицата му беше позволила да види — един белеещ се смътно предмет, който лежеше на пътя, връз прясно изкопана купчина пръст.

— … почти стигнах до него… Прилича на…

Върхът на тоягата му се допря в мека тъкан. Той зачака нова светкавица, която дойде след няколко секунди.

— Не се мъчете да се свържете с Емлинг повече…

Тялото беше съвсем голо и може би се въргаляше тук от един ден, а може би — само от един час, кой знае. Надвесен над него, Дерън обмисляше положението. Ако бяха крадци, щяха да вземат тоягата и евтиния медальон с форма на клин, но не и монашеското расо…

Наведе се да разгледа дълбоката издължена дупка в земята. Нито едно средновековно сечиво не би могло да остави по камъните такъв равен разрез с правилни ръбове. Сигурно е следа от същия кибернетичен крайник, който беше отнесъл и задната половина от главата на Емлинг.

— „Операции“, мисля, че берсеркерът е маркирал границата на безопасната за нас зона, за да ни покаже, че е осведомен за нея.

— Сигурно си прав, Одегард. Побързай да се приближиш до Винсенто, преди врагът да те е докопал.

Той вече беше потеглил натам, като вървеше заднишком и държеше тоягата подобно на пушка, а всичките му сетива опипваха дъждовната нощ около него, доколкото му беше по силите. Не че пълната готовност щеше да му помогне особено, ако врагът беше някъде наблизо и се канеше да нападне…

Но Дерън все още беше цял и невредим. След стотина крачки той се обърна и тръгна нормално, като ускори ход. Берсеркерът беше убил нарочно, като някой престъпник, който оставя своя знак. И после си беше отишъл — да свърши истинската си работа тук.

…

Когато Дерън се добра до мястото, където пътят свиваше рязко наляво към отнесения мост, светкавиците вече се бяха придвижили отвъд хоризонта и той по-скоро почувства, отколкото видя кулата на катедралата срещу себе си горе, на хълма. По-наблизо обаче, встрани от пътя, той различи високите стени на манастира и останките от врата в оградата. Когато стигна до рухналата входна арка, Дерън забеляза една карета, за която той знаеше, че би трябвало да принадлежи на Винсенто. Откъм навеса долиташе тихо пръхтене и потрепване на впрегатни животни. Дерън спря за момент и огледа каретата, преди да мине бавно през опустошената порта и да прекоси подгизналия двор, за да стигне до главния вход на едноетажната постройка.

Не се опитваше да стъпва тихо и скоро го застигна нечий остър глас от тъмния вход:

— Кой е там? Спри и си кажи името!

Диалектът беше един от тези, на които Дерън разчиташе да попадне. Спря се и когато светлината на фенера го обля, отвърна:

— Аз съм Валзай от Мознар, математик и учен. От каретата и животните що тук съзирам, вий вътре сигур сте доблестни мъже. А аз от покрив се нуждая.