Брат Берсеркер

— Влез тогава — рече с уморен тон мъжкият глас, който го бе сепнал. Вратата изскърца и фенерът се оттегли навътре.

Дерън тръгна бавно, като показваше отдалеч, че ръцете му са празни и освен тоягата не носи нищо друго. Когато влезе вътре, вратата зад него се затръшна и светлината на фенера се усили. Беше се озовал явно в общата стая на манастира. Пред него стояха двама войници, единият въоръжен със самоделен пищов, а другият — с къс меч. По дрехите им — целите в кръпки — личеше, че бяха от наемническите дружини, които се бяха навъдили доста из тази раздирана от войни страна.

Когато съгледаха облеклото му на изискан човек, те станаха някак си по-вежливи:

— Е, господине, как тъй се случи, че сте сам и вървите пеша?

Той се навъси и изпсува, докато изтръскваше водата от наметалото си. Разказа им как бъзливото му впрегатно животно се беше подплашило от светкавиците и бе избягало заедно с едноместната му двуколка. Чумата да го тръшне това животно! Когато го хване на сутринта, ще му съдере кожата от гърба на тънки ивици — могат да се обзаложат, ако не им се вярва, че ще го стори! Той изтупа силно широкополата си шапка от дъждовните капки.

Дерън се вживяваше без усилие и влагаше много актьорско майсторство в играта си, пък и тази версия я бяха отработили на репетициите. Войниците зацъкаха с език и бдителността им се притъпи съвсем, при което станаха още по-разговорчиви. Имало много свободни стаи в манастира, тъй като монасите-стопани се били омели отдавна. Мястото не било странноприемница с момичета и бира — жалко, дори дървата за огрев били малко, но поне покривът ги пазел от дъжда. Да, те били наемници на заплата към Светия Храм. Техният капитан, заедно с повечето от хората си бил сега в Ойбог, отвъд реката.

— И капитанът не ще може да стори друго, освен да ни маха с ръка от другия бряг, поне в близките няколко дни. Но това не би трябвало да ни притеснява особено, нали тъй?

Въпреки развеселеността си, те все още поддържаха известна професионална бдителност — той би могъл да се окаже разузнавач на някоя добре организирана шайка все пак — затова не му съобщиха колко войници бяха останали от другата страна на реката, когато мостът, който те охраняваха, се бе срутил. Той и не попита, естествено, но усети, че бройката им не е голяма.

Отговаряйки на неговия въпрос дали има други хора в манастира, един от войниците каза:

— Не, никой, освен възрастния господин с каретата, слугата му и кочияша. И двамата монаси. Има достатъчно празни килии, сър, но си вземете дебела завивка, тъй като до една са много влажни.

Дерън измърмори благодарностите си и под светлината на фенера се отправи по коридора, от двете страни на който се точеха редици от килии без врати. Влезе в една от тях, която му посочиха като незаета. В килията имаше вграден в стената дървен нар, който още не беше нацепен за горене. Дерън седна на него, за да събуе жвакащите си високи обувки, докато светлината на фенера се изгуби към края на коридора.

След като обърна обувките си и ги тури да съхнат, Дерън се изтегна върху дървения креват с торба под главата, но преди това извади от нея кат сухи дрехи. С дрехите се покри, а тоягата остави близо до себе си. Нямаше усещането, че бе постигнал някакъв съществен резултат дотук. Смъртта на Емлинг изглеждаше почти нереална. Трудно му беше да възприеме и обстоятелството, че самият Винсент Винсенто се намираше на няколко метра от него — и навярно именно този баща на Новия свят издаваше сега хъркането, което долиташе от дъното на коридора.

Легнал върху дървения нар, Дерън доложи накратко на „Операции“ за събитията до момента, после усети, че умората го обзема и го кара на сън. Шумът на дъжда го успокои, а и нищо повече не можеше да направи, за да се види с Винсенто преди утрото. Замъгленото му съзнание констатира, че той вече дори не се притесняваше, загдето бе изпратен от „Операции“ с мисия, нито за връщането си обратно. Не мислеше и за странния факт, че пътува във времето, нито за загубата на Емлинг и за заплахата от страна на берсеркерите. Просто бе погълнат от звука на затихващия дъжд и чистата атмосфера наоколо. Стори му се, че се бе преродил някъде…

От кратката дрямка го извади говорителят, монтиран зад ухото му. Веднага се събуди и доближи дървения клиновиден символ до устата си.

— Одегард, започнахме да „четем“ през плетениците на екраните. Можахме да преброим четиринайсет линии на живот в и около този манастирски комплекс. Една от тях естествено е твоята. Друга принадлежи на Винсенто. Има и една пунктирана, като на още неродено дете. Знаеш как се отразяват на екрана — с тирета и точки.

Дерън се размърда върху скърцащия нар. Почувства се необичайно уютно, чувайки последните капки на дъжда отвън, сетне се захвана да брои шепнешком: