Брат Берсеркер

Очевидно машината нямаше никакво намерение да го убива или осакатява, поне не тук. По продължителност неговото задържане му се стори не отрязък от време, а по-скоро част от вечността, измервана с безсмислено постоянство от ритмично люлеещото се махало. Държейки го в плен, берсеркерът изчакваше доволно, което означаваше, че Дерън вече се беше провалил. Дори не бе имал възможност да се свърже с „Операции“ — берсеркерът веднага бе разбрал за какво му служеше клинът на врата, беше откъснал и счупил като орех знака, смачквайки ядката от метал между пръстите си.

Вероятно берсеркерът смяташе, че той не може да види нищо от положението, в което бе изпаднал. Това беше, кажи-речи, самата истина. С едно око той съзираше само малката дъга, която метрономичното въже описваше на тази височина и бавната скорост на люлеене, която от своя страна говореше за голямата му дължина.

Най-сетне вратата на катедралата хлопна някъде долу — за втори път, откакто Дерън бе заловен. И едва тогава настъпи краят на вечността — берсеркерът го пусна.

Одегард надигна бавно от дъските своето изстрадало тяло. Разтривайки бузата си, която бе стояла притисната в платформата и ръката си, която беше извита досега, той се обърна с лице към врага. Под монашеската качулка Дерън съгледа съединен с шевове метал, който сякаш можеше да се отваря и завърта, за да променя формите си. Той знаеше, че стои може би срещу най-сложната машина, построена някога от берсеркерите. Вътре в стоманения череп имаше вероятно пластична кожа, която след обръщане на частите му можеше да го трансформира в убедително човешко лице. В чие лице? Той остави берсеркера сам да реши с какво лице да му се представи.

— Полковник Одегард — изрече берсеркерът с неутрален механичен глас.

Изненадан, Дерън очакваше да чуе повече, когато нещото клекна срещу него на високата платформа и ръцете му увиснаха. И те бяха особени, също като лицето. Не бяха човешки ръце и не можеше да се каже дали бяха в състояние да се преобразуват. Останалата част от тялото бе скрита под раздърпаната и прекроена дреха, която вероятно беше принадлежала някога на Емлинг.

— Полковник Одегард, плаши ли ви преминаването от живо към неживо състояние?

Той не знаеше какво може да се очаква от един берсеркер. Въпросът го озадачи.

— А ако отговорът е „да“, какво значение има? — попита Дерън.

— Вярно — произнесе берсеркерът с равния си глас. — Това, което вече е програмирано, продължава независимо от ситуацията.

Преди още да беше осмислил тези думи, машината се спусна напред и го сграбчи. И той, от своя страна, отново й оказа съпротива, което, естествено, не промени нищо. Берсеркерът започна да къса ивици плат от дрехата му с подчертана прецизност. С тези ивици той му запуши устата, върза му ръцете и краката — здраво, но не чак толкова стегнато, та да се отчая, че не ще може никога да се освободи. Машината нямаше да допусне такава груба грешка — да причини нечия смърт в следената от компютрите на „Операции“ зона.

След като го завърза, берсеркерът се спря за момент и повъртя насам-натам закачулената си глава като човек, който се ослушва. Навярно изследваше околността със сетивата си, чийто диапазон бе далеч отвъд човешките възможности. После безшумно се устреми надолу по стълбата, движейки се повече като гигантска котка или маймуна, отколкото като човек.

Останал горе, Дерън можеше само отчаяно да се напъва да се освободи, псувайки през зъби здравия плат.

…

Втора група селяни от разположеното на хълма селце идеше по пътя към катедралата. Те срещнаха първо брат Саил и когато научиха, че той не е светията и творецът на чудеса, за когото говореше цялата околия, краткият пламък на надеждата по лицата им угасна, оставяйки само горчива загриженост.

— Кажете ми, за какво ви и брат Джован? — попита Саил началнически, скръстил с достойнство ръце на корема си.

Всички те занареждаха жално в един глас и той се принуди да им нареди строго да говорят един по един, та да може да ги изслуша. Успя да разбере, че някакъв голям вълк тероризирал селото им от известно време насам. Чудовищният звяр убивал добитъка и дори — те се кълняха! — изкоренявал посевите. Селяните отново заговориха един през друг и Саил не беше съвсем сигурен дали твърдяха, че някакво дете е било разкъсано или пък че пастирче беше паднало и бе счупило ръката си, опитвайки се да избяга от вълка. Във всеки случай селяните бяха отчаяни. Мъжете не смееха да обработват нивите си. Те бяха много бедни и изолирани от света, без силен господар, който да им помогне някак си, ако не се брои Светият на небесата. И ето — появил се е светоподобният Джован, който е длъжен да направи НЕЩО! Те били изпаднали в пълно отчаяние!

Брат Саил кимна. С това той изрази състрадание, примесено с известна нерешителност:

— И, казвате, селото ви е на няколко мили оттук? На хълмовете, така ли? Е, ще видим. Ще сторя каквото мога за вас. Елате с мен и ще аз изложа вашия случай пред добрия брат Джован.

…