Брат Берсеркер

Винсенто влезе още веднъж в катедралата, съпроводен от озадачения Уил, който вървеше подире му, и се отправи напред по главния кораб с най-бързата крачка, на която бе способен. Долу в манастира Руд беше започнал да го притеснява с предупреждения и оплаквания, че нямало достатъчно храна за животните. След като се откопчи от този тъй ненавременен проблем, старите му крака се опълчиха срещу повторното изкачване, макар че се ползваха и с подкрепата на Уил. Докато бързаше задъхан към клатещото се все още махало, прецени, че бе изминал цял час, откакто го бе привел в движение.

Само за няколко секунди той се взря замислен в това, което се беше случило по време на неговото отсъствие. Тънкият пясъчен насип бе разрушен от непрекъснатите драскания на връхчето, чак до точката, в която махалото беше стигнало до момента, отклонявайки се на около 10–12 градуса.

— Уил, ти си ми помагал винаги в работата. Сега още веднъж трябва да следваш заповедите ми точно.

— Да, господарю.

— Първо, запомни, че не бива в никакъв случай да спираш или да нарушаваш люлеенето на това въже.

— Да, господарю.

— Хубаво. Сега искам да се изкачиш… Има достатъчно стълби и платформи, които ще ти позволят да стигнеш чак до горе. Трябва да видиш как това люлеещо се въже е закрепено там, какво го държи на върха. Наблюдавай го толкова дълго, че да можеш да ми го нарисуваш. Ти имаш вярна ръка.

— Разбрано, господине. — Уил изви врат нагоре, със злочесто изражение на лицето. — Бая катерене ще падне.

— Да, да, ще получиш една монета, когато слезеш обратно. И още една, ако рисунката ти е точна. Хайде, тръгвай и използвай както трябва очите си. Не забравяй — не бива да пипаш въжето!

Дерън беше постигнал съвсем малко в усилието да разхлаби връзките на китките си, когато чу нечии крака, по-тромави и от тези на берсеркера, да трополят наблизо. После над стълбата изникна честното лице на Уил и по него се изписа изумление.

— … бандит! — изплю Дерън, когато ръцете му бяха освободени и вече можеше да извади парцала от устата си. — Тук някъде се е крил… Подлъга ме да се кача и ме върза.

— Обрал ли ви е? — удиви се Уил. — Сам ли беше?

— Да, сам. Ъ-ъ… Аз нямах нищо ценно у себе си. Взе ми клина от врата.

— Страхотия! Някой от онези самотни разбойници! — дивеше се Уил и клатеше състрадателно глава. — Би могъл и гърлото да ви пререже, но се е побоял да оскверни божия храм. Дали не е още наблизо?

— Не, не. Сигурен съм, че е офейкал. Отдавна се пръждоса.

Уил отново поклати глава:

— Най-добре е да си раздвижите крайниците, преди да почнете да слизате. Аз отивам нагоре да свърша една работа за моя господар.

— Работа ли?

— Аха.

Уил вече беше тръгнал и изглеждаше решен да се изкачи чак до върха на кулата.

Все още на четири крака, Дерън надзърна извън ръба на платформата. От височина над сто фута червеникавата коса на Винсенто напомняше перука на кукла-играчка. Долу загадъчното въже свършваше с някаква топка, която се люлееше напред-назад. Дерън и преди беше виждал някъде махало с такива размери. Използваха го за демонстрации на…

За малко да падне от платформата. Изведнъж разбра какво гледа Винсенто, какво е изучавал през повечето от времето, докато той се търкаляше вързан тук. На старата Земя бяха нарекли това махало на името на откривателя му. Махалото на Фуко.

…

— Благочестиви Винсенто!

Винсенто се обърна изненадан и подразнен, и видя младия човек — Алзай или Валзай, или както му беше там името — да приближава към него нетърпелив и възбуден. Очевидно току-що бе слязъл по стълбата, по която Уил се бе отправил нагоре.

Валзай бързаше, сякаш носеше най-важната новина, макар че когато стигна до него, на Винсенто му се наложи да изслуша идиотската история за някакъв бандит. Валзай гледаше ту дъските, ту магаретата и пясъчната купчинка и ломотеше разни неща, които имаше опасност да разсеят мислите на Винсенто.

Накрая той го прекъсна:

— Млади човече, мисля, че е редно да изложите обстоятелствата около премеждието си пред войниците.

После обърна гръб на досадника. Така. Ако НЕ беше усукването на въжето, а така също не беше и някакъв номер — тогава какво? Естествено, катедралата не се въртеше по посока на часовниковата стрелка. И все пак… Той се напрегна, мисълта му навлезе в непознати досега дебри на познанието…

— Виждам, преподобни Винсенто, че сте открили моята малка изненада. — Дерън разбра съвсем ясно как беше започнала тази игра с махалото на Фуко, и как, по всяка вероятност, щеше да завърши. Но видя и една отчаяна възможност, която се откриваше пред него и веднага се вкопчи в незначителния си шанс.

— Твоята… малка… изненада ли? — Гласът на Винсенто изведнъж стана предпазлив. Веждите му се сключиха и вещаеха гръмотевици, додето се обръщаше бавно към Дерън. — Значи ти си изпратил онзи монах при мен през нощта?

Тази подробност с монаха беше потвърждение на догадката на Дерън за берсеркерския трик с махалото.