Братята

Джон Гришам Братята

1

За седмичното заседание шутът на съда се беше пременил с обичайния тоалет, състоящ се от износена и силно избеляла ръждивокафява пижама и лилави хавлиени чехли, без чорапи. Не беше единственият затворник, който по цял ден се мотаеше по пижама, но никой друг не смееше да ходи с лилави чехли. Казваше се Тий Карл и някога бе притежавал банки в Бостън.

Но дори пижамата и чехлите бледнееха в сравнение с перуката. Разделени на път, ситните лъскаво сиви, почти бели къдри се виеха в три посоки, спускаха се на пластове над ушите и падаха тежко на раменете му. Беше точно копие на перуките, носени от английските магистрати преди няколко века. Един приятел отвън я бе намерил в магазин за използвани театрални костюми в Гринич Вилидж в Манхатън.

Тий Карл я носеше в съда с огромна гордост и с времето странната дегизировка бе станала част от спектакъла. Другите затворници и без това страняха от собственика й.

Той се изправи до леката сгъваема маса в кафенето на затвора, удари по нея с пластмасово чукче, изкашля се и обяви тържествено с прегракнал глас:

— Внимание, внимание, внимание! Нисшият Федерален съд на Северна Флорида влиза в заседание. Моля станете.

Никой не помръдна или поне никой не си направи труда да стане. Трийсет затворници се бяха разположили в най-различни удобни пози на пластмасовите столове в кафенето. Някои се взираха в съдебния шут, но други продължаваха да разговарят, сякаш той не съществуваше.

Тий Карл продължи:

— Нека всички, които търсят справедливост, да дойдат при нас, за да бъдат прецакани.

Никой не се засмя. Беше смешно преди месеци, когато Тий Карл го бе казал за пръв път; сега беше просто част от спектакъла. Шутът седна внимателно, като се постара всички да забележат подскачащите по раменете му къдри, а после отвори дебелата тетрадка с червени кожени корици, която служеше за водене на официалните протоколи на съда. Тий Карл вземаше работата си много на сериозно.

Откъм кухнята влязоха трима души. Двама бяха с обувки. Единият гризеше солетка. Босоногият беше освен това с голи до коленете крака, така че под робата се виждаха кльощавите му прасци. Бяха гладки, без косми и силно загорели. На левия прасец имаше голяма татуировка. Човекът беше от Калифорния.

И тримата носеха стари църковни роби от един и същ хор, резедави, със златен кант. Бяха купени от същия магазин като перуката на Тий Карл, който им ги бе подарил за Коледа. Така той пазеше мястото си като служител в съда.

Откъм публиката се чуха няколко подсвирквания и коментари, докато съдиите се носеха към местата си в целия си блясък, с развени роби. Те седнаха около сгъваемата маса, не много близо до Тий Карл, и се обърнаха към аудиторията си. Нисичкият шишко се настани по средата. Казваше се Рой Спайсър и поради липса на по-подходящ кандидат изпълняваше ролята на председател на съда. В предишния си живот Спайсър беше мирови съдия в Мисисипи, надлежно избран от жителите на малкия си окръг. Попадна в затвора, след като ФБР го хвана да прибира печалбите от игрите на бинго, организирани с благотворителна цел от клуб „Шрайнърс“. Парите, които трябваше да отидат за сираците.

— Моля, седнете — каза той. Прави и без това нямаше.

Съдиите наместиха сгъваемите си столове и изтръскаха робите си, така че да падат на правилни дипли около тях. Заместник-началникът на затвора стоеше отстрани, но питомците му не му обръщаха внимание. До него стърчеше униформен пазач. „Братята“ се събираха веднъж седмично със съгласието на управата. Те разглеждаха дела, посредничеха при спорове, уреждаха дребни разпри между момчетата и като цяло бяха стабилизиращ фактор в затвора.

Спайсър погледна дневния ред, написан с четливи печатни букви от Тий Карл, и каза:

— Обявявам заседанието за открито.

От дясната му страна беше калифорниецът, негова светлост Фин Ярбър, шейсетгодишен, излежал две години за укриване на данъци. Оставаха му още пет. Чиста вендета, все още твърдеше той пред всеки склонен да го изслуша. Кръстоносен поход на един републикански губернатор, който бе успял да убеди гласоподавателите да поискат отстраняването на съдия Ярбър от Върховния съд на щата Калифорния. Поводът за искането за отстраняване беше неговото несъгласие със смъртното наказание и опитите му да отлага всяка екзекуция. Хората жадуваха за кръв, Ярбър им пречеше, републиканците вдигнаха много шум и гражданите на Калифорния гласуваха почти единодушно за отстраняването на нежелания съдия. Озовал се на улицата, той направи няколко грешки и данъчните започнаха да задават въпроси. Завършил в Станфорд, обвинен в Сакраменто и осъден в Сан Франциско, сега Ярбър излежаваше присъдата си във федерален затвор във Флорида.

Беше тук от две години и още не можеше да се примири. Все така вярваше в своята невинност и мечтаеше да победи враговете си. Но миражите му избледняваха. Прекарваше дълги часове в тренировки, слънчеви бани и мечти за друг живот.

— Първото дело е „Шнайтър срещу Магрудър“ — обяви Спайсър, сякаш щеше да започне шумен процес срещу някой виден монополист.