Братята

В края на ноември се бяха установили в Монте Карло, най-вече защото там беше красиво и топло, но и защото много хора говореха английски. Освен това имаше казина, нещо задължително за Спайсър. Нито Бийч, нито Ярбър знаеха дали той печели, или губи, но явно Джо Рой се забавляваше добре. Жена му продължаваше да се грижи за майка си, която още не беше умряла. Отношенията им бяха много напрегнати, защото Джо Рой не искаше да се върне вкъщи, а тя не искаше да напусне Мисисипи.

Тримата живееха в малък, но красив хотел в края на града и обикновено закусваха заедно два пъти седмично, преди да се пръснат, всеки по работите си. Месеците летяха, Братята свикваха с новия си живот и се виждаха все по-рядко. Имаха различни интереси. Спайсър искаше да играе комар, да пие и да прекарва времето си с жени. Бийч предпочиташе морето и риболова. Ярбър пътуваше и изучаваше историята на Южна Франция и Северна Италия.

Но всеки от тях винаги знаеше къде са останалите. Ако някой изчезнеше, другите двама искаха да знаят това.

Не бяха прочели нищо за помилването си. Бийч и Ярбър прекараха часове в една римска библиотека в четене на американски вестници малко след пристигането си. За тях нямаше нито дума. Не поддържаха контакт с никакви близки у дома. Жената на Спайсър твърдеше, че не е казала на никого, дето мъжът й е пуснат от затвора. Тя още смяташе, че той е избягал.

В Деня на благодарността Фин Ярбър пиеше еспресо в едно кафене на открито в центъра на Монте Карло. Беше топло и слънчево и той едва си спомняше, че денят е важен американски празник. Не се интересуваше, защото никога нямаше да се върне. Бийч спеше в хотелската си стая. Спайсър беше в едно казино на три преки.

Изведнъж се появи смътно познато лице. Човекът бързо седна срещу Ярбър и каза:

— Здравей, Фин. Помниш ли ме?

Ярбър спокойно отпи от кафето си и се взря в лицето отсреща. За последен път го беше виждал в Тръмбъл.

— Уилсън Аргроу от затвора — рече новодошлият и Ярбър остави кафето си, за да не го разлее.

— Добро утро, мистър Аргроу — поздрави го Фин бавно и спокойно, макар че искаше да каже много други неща.

— Предполагам, че си изненадан да ме видиш.

— Всъщност да.

— Не е ли страхотна новината за победата на Арън Лейк?

— Предполагам. Какво мога да направя за теб?

— Просто искам да знаете, че винаги сме наблизо, в случай, че ви потрябваме.

Фин се закиска:

— Не ми се вярва. — От освобождаването им бяха минали пет месеца. Братята бяха пътували от страна в страна, от Гърция до Швеция, от Полша до Португалия, като бавно се придвижваха на юг с промяната на времето. Как би могъл да ги проследи Аргроу?

Беше невъзможно.

Аргроу извади едно списание от вътрешния джоб на сакото си.

— Попаднах на това миналата седмица — каза той, като го подаде на Фин. Списанието беше отворено на една от последните страници, където имаше заградена с червен маркер обява:

„Неженен бял двайсетгодишен мъж търси мил и дискретен американски господин на 40–50 години за кореспонденция.“

Ярбър я беше виждал и преди, но сви рамене, като че ли нямаше представа.

— Не ти ли изглежда познато? — попита Аргроу.

— Всички ми изглеждат еднакви — обясни Фин и хвърли списанието на масата. Беше европейското издание на „Свободно време“.

— Проследихме адреса до пощата тук, в Монте Карло — каза Аргроу. — Току-що наета кутия под фалшиво име и всичко останало. Какво съвпадение.

— Виж какво, не знам за кого работиш, но ми се струва, че не попадаме под вашата юрисдикция. Не сме нарушили никакъв закон. Защо не се разкараш?

— Разбира се, Фин, но нима два милиона не ти стигат?

Фин се усмихна и огледа красивото кафене. Отпи глътка кафе и каза:

— Човек трябва да се занимава с нещо.

— Доскоро — каза Аргроу, скочи на крака и изчезна.

Ярбър допи кафето си, като че ли нищо не се беше случило. Погледа известно време улицата и движението по нея, а после си тръгна. Трябваше да събере колегите си.