Черепният трон

— Тогава защо ми открадна обицата? — попита настоятелно Джардир.

— Просто я взех на съхранение, докато си под покрива ми — каза пар’чинът. — Не мога да ти позволя да повикаш помощ.

— А? — беше отговорът на Джардир.

Пар’чинът наведе леко главата си настрани и го изгледа изпитателно; Джардир почувства как погледът на сина на Джеф прониква в душата му, както правеше самият той, докато притежаваше Взора на Короната. Как успяваше да го направи пар’чинът, без да я е сложил на главата си?

— Ти не знаеш — каза миг по-късно мъжът и рязко се изсмя. — Даваш ми брачни съвети, когато собствената ти съпруга те шпионира!

Презрението в гласа му разгневи Джардир и той сбърчи вежди въпреки желанието си да запази лицето си спокойно.

— Какво би трябвало да означава това?

Пар’чинът бръкна в джоба си и извади обицата. Тя представляваше обикновена златна халка, от която висеше изящно защитено топче.

— В нея има парче от демонска кост, а другата му половина е на ухото на съпругата ти. Позволява ѝ да чува всичко, което правиш.

Внезапно всички загадки се изясниха на Джардир. Откъде съпругата му узнаваше всичките му планове и тайни. Голяма част от информацията ѝ идваше от заровете, но алагай хора твърде често говореха със загадки. Трябваше да се досети, че хитрата Иневера няма да разчита изцяло на пророчествата си.

— Значи, тя знае, че си ме отвлякъл? — попита Джардир.

Пар’чинът поклати глава.

— Блокирах силите ѝ. Няма да може да те открие, преди да приключим тук.

Джардир скръсти ръце.

— Да приключим с кое? Ти не ме разбираш и аз не те разбирам. Намираме се в същото безизходно положение, както преди пет години в Лабиринта.

Пар’чинът кимна.

— Тогава не можа да намериш сили да ме убиеш и това ме принуди да променя начина, по който възприемах света. Сега ти предлагам същото.

С тези думи той му хвърли Короната.

Джардир я улови инстинктивно във въздуха.

— Защо ми я връщаш? Тя няма ли да изцели раните ми? Стане ли това, доста ще ти е трудно да ме задържиш тук.

Пар’чинът сви рамене.

— Не вярвам, че ще си тръгнеш без Копието, но за всеки случай изцедих всичката ѝ сила. — Той махна с ръка към прозорците. — На такава височина не достига кой знае колко магия от Ядрото, а слънцето прочиства тази стая всяка сутрин. Ще получиш Взора на Короната, но докато не бъде презаредена, едва ли ще може да ти даде нещо друго.

— Тогава защо ми я върна? — попита отново Джардир.

— Реших, че може да си поговорим — каза пар’чинът. — И същевременно искам да виждаш аурата ми. Искам да виждаш истинността на думите ми, силата на убежденията ми, отпечатана върху самата ми душа. Може би тогава ще прогледнеш.

— Ще прогледна за кое? — попита Джардир. — Че Раят е лъжа? Нищо, отпечатано върху душата ти, няма да ме убеди в това, пар’чине.

И все пак красиянецът сложи Короната на главата си. Под защитения взор сумрачната стая изведнъж оживя и Джардир въздъхна дълбоко, с облекчение, също като слепеца от Евджаха, който бе получил зрението си от Каджи.

Гледката през прозореца, която допреди миг бе представлявала просто сенки и смътни фигури, сега придоби ясни очертания, озарена от магията на Ала. Всички живи същества притежаваха искрица сила в сърцевината си и Джардир можеше да види силата, излъчваща се от стволовете на дърветата, от мъха, с който бяха обрасли те, от всяко животно, което живееше в клоните и кората им. Тя се стичаше през тревата в равнините и най-вече в демоните, които бродеха по земята и яхаха ветровете. Алагаите сияеха като маяци, които събуждаха у него първично желание да ги преследва и убива.

И както пар’чинът го беше предупредил, магията почти не достигаше до килията му. Малки филизи от сила пропълзяваха по стените на кулата, привличани от защитите, гравирани по стъклото на прозорците, и те оживяваха като преграда срещу алагаите.

Но макар магията в стаята да беше слаба, пар’чинът сияеше по-ярко и от демон. Толкова ярко, че би трябвало да е трудно да го гледа човек. Но не беше. Дори напротив, магията бе възхитителна, великолепна, съблазнителна. Джардир се пресегна към нея през Короната, изкушил се да изтегли частица към себе си. Не толкова много, че пар’чинът да усети източването, но достатъчно, за да ускори изцелението си. Тъничка нишка от силата се проточи във въздуха като дим от тамян.

Пар’чинът беше избръснал веждите си, но защитите над лявото му око се повдигнаха в непогрешимо изражение. Аурата му се промени, показвайки повече изумление, отколкото обида.

— Аха. Намери си своя.

Магията внезапно промени потока си и се върна при него.