Черна дупка

— Боже мой, Палис — възкликна Холербах, като прокара ръка, почти без да си дава сметка, по плешивото си теме, — какво си ми докарал тук? Никога ли преди не си виждал Учен?

Палис се изкашля; той сякаш се опитваше да прикрие смеха си.

— Не мисля, че за това става въпрос, сър. С цялото ми уважение към вас, искам само да ви кажа, че това момче едва ли е виждало някога толкова възрастен човек.

Холербах отвори уста, след което я затвори, без да каже думица. Той огледа момчето по-внимателно, като обърна внимание на здравите му мускули, а също и на покритите му с белези ръце и длани.

— Откъде си, момко?

Рийз отговори ясно:

— От Белт.

— Беше се качил гратис на дървото — обади се Палис, като че ли в своя защита. — Допътува дотук с мен и…

— И трябва да бъде изпратен обратно, откъдето е дошъл. — Холербах се облегна назад в креслото и скръсти костеливите си ръце. — Съжалявам, Палис; и така сме си достатъчно пренаселени.

— Това ми е известно, сър, и в момента формулярите вече се обработват. Веднага, щом някое дърво е готово за потегляне, той може да си отиде.

— Тогава защо си го довел тук?

— Защото… — Палис се поколеба. — Холербах, той е много умно момче — каза накрая забързано. — Може да… получава съобщения за състоянието на автобусите…

Холербах сви рамене.

— Това го правят десетки малки деца и то по време на всяка смяна. — Той поклати глава, сякаш развеселен. — Боже мой, Палис, хич не си се променил, нали? Помниш ли как като дете ми носеше повредени скитери? Та трябваше да поставям малки хартиени шини на бедните същества. Вярно че и на тях това много им помагаше, но така и ти се чувстваше по-добре.

Белезите на Палис потъмняха неудържимо; той се опита да избяга от любопитно втренчения в него поглед на Рийз.

— А сега ми водиш някакъв умен млад гратисчия и какво? Да не би да очакваш от мен да го взема за свой главен чирак?

Палис сви рамене.

— Помислих си, защо не, може би, докато поредното дърво бъде готово…

— Грешни са ти сметките. Аз съм много зает човек, пилоте.

Палис се обърна към момчето.

— Кажи му защо си тук. Кажи му това, което каза и на мен, докато бяхме на дървото.

Рийз се беше вторачил в Холербах.

— Напуснах Белт, за да разбера защо Мъглявината загива — заяви простичко той.

Без да иска, Ученият приседна напред заинтригувано.

— О, така ли? Та ние знаем защо загива. Недостиг на водород. Това просто е очевидно. Онова, което не знаем, е как да се справим с този проблем.

Рийз го изгледа продължително, докато явно премисляше чутото. След това попита:

— Какво е това водород?

Холербах забарабани с дългите си пръсти по повърхността на бюрото, готов всеки момент да изгони Палис от стаята… Но Рийз очакваше отговора с умна любознателност в погледа си.

— Хм. За да ти го обясня, ще ми е необходимо повече от едно изречение, момко. — Пак побарабани с пръстите. — Е, може би пък няма да е кой знае колко зле — а може да се окаже и забавно…

— Сър? — обърна се Палис към него.

— Добре ли се справяш с метлата, момко? Кокалите само знаят, че ни е необходим някой, който да подкрепи тази безполезна измишльотина на име Гоувър. Да, защо не? Палис, отведи го при Грийе. Намери му някаква дребна работа за вършене и кажи на Грийе от мое име да започне да го обучава на някои основни неща. Докато яде от проклетата ни храна, може да бъде и полезен с нещо. Но само докато отпътува следващото дърво, не забравяй.

— Холербах, благодаря ви много…

— О, я се омитай, Палис. Постигна своето. Сега ме остави да си върша работата. И за в бъдеще, моля те, дръж си сакатите скитери за себе си!

4.

Някъде прозвуча звънец, ударен на ръка и Рийз разбра, че смяната е свършила. Той изхлузи защитните си ръкавици и с поглед на експерт огледа лабораторията; след положените от него усилия, сега подът и стените й блестяха на светлината на глобусите, окачени на тавана.

Той излезе с бавни крачки от лабораторията. Светлината на звездата над него накара голата му кожа да потръпне и Рийз спря за няколко секунди, поглъщайки на големи глътки чистия от антисептични вещества въздух. Гърбът и бедрата го боляха, а кожата по горната част на ръцете го сърбеше на много места: последствия от заливането със силни почистващи вещества.

Няколкото десетки смени преди заминаването на следващото дърво сякаш прелитаха с огромна скорост. Той поглъщаше екзотичните гледки и миризми на Рафт, в очакване на доживотното си завръщане в самотната си кабина на Белт; щеше да се утешава с тези спомени, както Палис вероятно ценеше снимката си на Шийн.