Черна дупка

— Наричаш ме „минен плъх“. Какво точно означава „плъх“?

Гоувър изхриптя.

— Същество, което е населявало древната Земя. Вредител, най-нищожният от всички. Чувал ли си някога за Земята? Това е мястото, от което — и той постави специално ударение на думите си — сме произлезли.

Рийз помисли над думите му; след което се зае да проучва машината, на която се возеха.

— Как го нарече това?

Гоувър го изгледа с насмешливо съжаление.

— Това е автобус, минен плъх такъв. Просто едно от многото неща, с които разполагаме тук, в цивилизования свят.

Рийз огледа линиите на цилиндъра под товара му от седалки и пътници. Това си беше чиста Къртица, добре; имаше си и белезите от заваряване, които показваха къде… нещо е било отрязано. Обзет от някакъв вътрешен подтик, той се наведе напред и почука по повърхността на „автобуса“ с юмрука си.

— Състояние!

Гоувър упорито не му обръщаше никакво внимание. Рийз си даваше сметка как слабият му съсед го наблюдава с любопитно презрение…

… И тогава автобусът каза високо:

— Пълно сензорно блокиране.

Гласът беше долетял отнякъде под слабия мъж; той скочи и се вторачи с отворена уста в седалката под себе си.

Гоувър погледна Рийз със злобно любопитство:

— Как го направи това?

Рийз се усмихна, наслаждавайки се на момента.

— О, нищо работа. Знаеш ли, и ние си имаме разни неща — ъ-ъ — там, откъдето идвам. Някой път ще ти разкажа.

И с усмивка на задоволство, той седна обратно на мястото си, за да се порадва на пътуването.

Пътешествието продължи само няколко минути. Автобусът спираше от време на време, като на всяка спирка слизаха и се качваха пътници.

Те бързо минаваха през плетеницата от кабели и тръгваха по някое открито пространство от палубата. Светлината на Мъглявината не беше препречвана от нищо и това озадачаваше Рийз. Когато се огледа назад, кабелите приличаха на стена от пресован метал с височина няколкостотин метра, над която се намираха дискове листак.

Предницата на автобуса започна да се издига.

Първоначално Рийз си помисли, че това е само игра на въображението му. След това забеляза, че пътниците се накланят по местата си; накланянето обаче продължаваше, докато започна да му се струва, че всеки момент ще се плъзне по наведената метална плоскост към кабелите.

Той поклати глава уморено. За една смяна чудесата му бяха дошли твърде много. Само ако Гоувър можеше да му подскаже поне мъничко какво става…

Затвори очи. Хайде стига, премисли всичко, накара се Рийз мислено. Замисли се как беше изглеждал Рафт отвисоко. Дали бе имал формата на гърне? Не, беше видял, че е плосък чак до периферията; сигурен бе в това. Какво ставаше тогава?

Страх прониза цялото му същество. Ами ако Рафт падаше! Може би кабелите на хиляди дървета се бяха прокъсали; може би Рафт се търкаляше с главата надолу и разпиляваше целия си човешки товар във въздушната бездна…

Той изсумтя, когато помисли още малко за това и успя да си го представи. Автобусът се катереше, за да излезе от гравитационната яма на Рафт, която беше най-дълбока при центъра на цялата постройка. Ако спирачките му откажеха сега, той щеше да се търколи обратно по плоскостта от периферията към сърцето на Рафт… точно така, както би се търколил по някой склон. В действителност Рафт разбира се представляваше една плоска повърхност, закрепена в пространството; централното му гравитационно поле обаче правеше така, че той изглеждаше наклонен за всеки, който стоеше близо до периферията.

Когато наклонът свърши, автобусът се разклати и спря. Успоредно на автобусното трасе по палубата бяха закрепени множество стъпала; те водеха към самата периферия. Пътниците наскачаха долу.

— Ти ще стоиш тук — нареди Гоувър на Рийз и тръгна след другите нагоре по плитките стъпала.

Прикрепен почти на периферията се виждаше силуетът на нещо, което по всяка вероятност беше машина за провизии. Пътниците оформиха малка опашка пред нея.

Рийз послушно остана на мястото си. Той гореше от нетърпение да проучи съоръжението в края на периферията. Щеше обаче да разполага с още една смяна, време и нова енергия, за да постигне това.

Макар че щеше да е много вълнуващо да може да стигне до ръба и да надникне в дълбините на Мъглявината… Може би дори щеше да успее да мерне и Белт.

Един по един пътниците се връщаха в автобуса, носейки със себе си пакети с провизии, които бяха като тези, които Палис бе отнесъл на Белт. Последният пътник удари с ръка по предницата на автобуса; старата разнебитена машина се задвижи с лек подскок и потегли надолу по въображаемия склон.

Колибата на Палис представляваше простичък куб, който просто беше разделен на три стаи: едната беше пригодена за хранене, другата приличаше на нещо като всекидневна с места за сядане и сламеници, а третата явно се използваше като санитарен възел, защото беше снабдена с мивка, тоалетна и душ.