Черна дупка

Втренчените погледи на Гоувър и Холербах представляваха почти осезаеми напрежения: задушливата миризма на дим, врявата, окървавеният труп на палубата — всичко това сякаш се сля в съзнанието му и той се почувства така, сякаш носеше на гърба си цялата тежест на Рафт и неговите обитатели.

Гоувър чакаше.

7.

Въртенето на завързаното дърво беше спокойно и унасящо. Палис седеше до топлия дънер и бавно дъвчеше дажбата си за този полет.

През плътния листак се промушиха една глава и едни рамене. Беше някакъв млад човек; косата му беше мазна и сплъстена, а рошавата му брада бе залепнала от пот по гърлото. Той се огледа несигурно.

Палис каза меко:

— Разбирам, че имаш основателна причина да нарушаваш спокойствието на дървото ми, момко. Какво правиш тук?

Посетителят се издърпа нагоре през листата. Палис забеляза как гащеризонът на момчето още носи белезите от наскоро отстранени нашивки. Срамота, помисли си Палис, че и самият гащеризон не е свален — и изпран — със същата енергичност.

— Моите почитания, пилоте на дървото. Казвам се Буун и съм от братството на Инфраструктурата. Комитетът ми нареди да те открия…

— Пет пари не давам, дори самият Джо Боуни да ти е пъхнал някоя пищялка в задника, за да ти помогне да стигнеш дотук — прекъсна го Палис с равен тон. — Пак те питам. Какво правиш на дървото ми?

Усмивката на Буун се стопи.

— Хората от Комитета искат да се видят с теб — отвърна той с едва доловим глас. — Ела на платформата. Веднага.

Палис си отряза едно парче месоподобие.

— Не искам да имам нищо общо с проклетия ви Комитет, момче.

Буун се почеса разколебано под мишницата.

— Но трябва да го направиш. Комитетът… това е заповед…

— Добре, момко, ти предаде съобщението си — рязко отсече Палис. — А сега се измитай от дървото ми.

— Да им кажа ли, че ще дойдеш?

Вместо да отговори, Палис прокара пръст по острието на ножа си. Буун се шмугна отново в листака.

Палис забучи върха на ножа в дървесината на дънера, изтри ръцете си с едно сухо листо и се придърпа към периферията на дървото. Легна по корем сред аромата на листата, като позволи стабилното въртене на дървото да му осигури поглед към целия Рафт.

Под покривалото си от дървета палубата се беше превърнала в едно доста тъмно място: от срутените сгради още се точеха нишки дим, а Палис забеляза и тъмни райони по големите улици, по които иначе имаше страшно много кабели. Това беше нещо ново: значи вече трошаха глобусите на лампите. Как ли щеше да се чувства този, който разбие последния, зачуди се той. Да унищожиш и последната останка от древните лампи — как ли би се чувствал човек остарявайки, като знае, че точно неговите ръце са направили това?

След бурното избухване на революцията Палис просто се бе оттеглил при дърветата си. С определени запаси от вода и храна той се надяваше да остане тук, сред възлюбените си клони, на достатъчно разстояние от болката и гнева, които вилнееха из целия Рафт. Дори си беше помислил дали да не изчезне, просто да отлети някъде сам. Кокалите знаеха, че той не беше на нито една от двете страни в тази абсурдна схватка.

Но, разсъждаваше Палис, той все пак беше човешко същество. Такива бяха и търчащите по Рафт фигури — дори и самоназначилият се Комитет, а също така и онези изгубени души на Белт. И когато всичко това свършеше, пак щеше да им трябва някой да им носи храна и желязо.

Така че той просто беше изчаквал над бойното поле, с надеждата, че ще го оставят да бъде…

Но сега антрактът беше свършил.

Пилотът въздъхна. Значи, Палис, ти можеш да си се криеш от тъпата им революция, но тя май няма намерение да се крие от теб.

Трябваше да отиде, разбира се. Ако не го направеше, щяха да дойдат да го заберат с бутилките си с възпламенителна течност…

Той отпи голяма глътка вода, затъкна ножа в колана си и плавно се спусна през листака.

Проправи си път до една улица и потегли към периферията.

Улицата беше опустяла.

Потръпвайки, Палис откри, че се ослушва за ехо от тълпите, които бяха минали по този път преди няколко смени. Но тишината на обширната централна улица беше дълбока и призрачна. Доминиращата миризма беше на изгоряло дърво, а върху нея се бе наслоил стипчивият мирис на пърлено месо; той обърна лице нагоре към спокойния покров от дървета и помръдна ноздри, за да усети мекия бриз с аромат на дърво откъм клоните.

Както беше подозирал, голяма част от глобусите на лампите висяха на кабелите си под формата на натрошени парчета, а от това улицата изглеждаше полутъмна. Рафт се бе превърнал в място на тягостна тъмнина, а одеялото от сенки се повдигаше тук-там, за да разкрие по някоя гледка от този отвратителен нов свят. Пилотът видя как едно дете облизва остатъците по сандък за храна, който беше опразнен преди много време. Палис различи някаква фигура, която висеше на въже, завързано за кабелите на дърветата; локвичка от нещо кафяво и гъсто беше засъхнала на палубата под нея…

Палис усети как храната в стомаха му се преобръща. Продължи нататък.