Черна дупка

Височината на Палис му позволи да надникне над шумната тълпа. Всички се бяха събрали около един голям пробив в стъклената стена на платформата. Над края на палубата се промъкваше хладен вятър; въпреки опита си в летенето, Палис усети, че стомахът му се свива при мисълта да се приближи до мястото, откъдето започваше едно безкрайно падане. Метална греда с дължина няколко метра беше провряна през пукнатината и висеше над бездната отдолу. На гредата стоеше млад мъж, чиято униформа беше разкъсана и омърляна, но по нея още личаха нашивките на офицер. Той държеше главата си изправена, но тя беше така изцапана с кръв, че Палис не успя да го разпознае. Тълпата се гавреше с офицера, превивайки се от смях; юмруци и бухалки го удряха по гърба, като го принуждаваха да прави крачка след крачка по гредата.

— Искал си да ме видиш, пилоте?

Палис се обърна.

— Декър. Отдавна не сме се виждали.

Декър кимна. Подобното му на мачта телосложение едва се побираше в гащеризона, който беше обилно обточен с черни нашивки, а лицето му представляваше широка, силна маска, покрита със стари белези.

Палис посочи младия офицер върху гредата.

— Защо не спреш тази идиотщина?

Декър се усмихна.

— Тук нямам никаква власт.

— Топки.

Декър отметна глава назад и се разсмя.

Декър и Палис бяха на една и съща възраст; бяха израснали като съперници, макар че Палис винаги бе смятал другия за по-способен. Когато обаче станаха възрастни, пътищата им скоро се разделиха. Декър никога не успя да приеме дисциплината, налагана в който и да е обучителен клас и поради тази причина беше слязъл с голямо недоволство до Инфраструктурата. С времето лицето на Палис се бе превърнало в маска от белези от дърво, докато това на Декър беше заприличало на карта, начертана от множество юмруци, ботуши и ножове…

Но той винаги беше давал повече, отколкото бе получавал. И бавно беше стигнал до положението на неофициална власт: ако човек искаше да му бъде свършена бързо някоя работа, той отиваше при Декър… Така че Палис знаеше кой ще излезе с усмивка от това въстание, макар че самият Декър не го беше провокирал.

— Добре, Палис — каза Декър. — Защо си искал да ме видиш?

— Искам да знам защо ти и бандата ти от кръвожадни помощници ме свалихте от дървото, за да ме докарате тук?

Декър почеса посивяващата си брада.

— Ами, аз мога да действам само от позицията на говорител на Временния комитет, разбира се…

— Разбира се.

— Трябва да откараме няколко товара на Белт. Имаме нужда от теб, за да ръководиш полета.

— Товари? Какви?

Декър кимна към групичката учени.

— Онези там като начало. Работна ръка за мината. Поне повечето от тях; тук ще задържим младите, здравите.

— Много благородно.

— Освен това трябва да отнесеш една машина за провизии.

Палис се намръщи.

— Ще дадете на Белт една от машините ни?

— Ако си прочетеш уроците по история, ще разбереш, че и те имат право на това, нали…

— Хич не ми говори на мен за история, Декър. От каква гледна точка ще направите това?

Декър присви устни.

— Увеличаването на общата загриженост на Рафт за нашите братя на Белт не бива, да си го кажем направо, да се опонира в настоящия момент от всеки достатъчно разумен човек.

— Значи искаш да угодиш на тълпата. Но ако Рафт загуби икономическото си превъзходство над Белт, ти също ще загубиш.

Декър се усмихна.

— Ще решавам този проблем, когато се стигне до него. Полетът до Белт е дълъг, Палис; ти знаеш това много по-добре от всеки друг. Така че между тръгването и пристигането могат да се случат много неща.

— Ти съвсем целенасочено ще загубиш една от машините ни? По Кокалите, Декър…

— Не съм казал такова нещо, стари приятелю. Единственото, което имам предвид, е, че пренасянето на една машина с дърво — или няколко дървета — е огромно техническо предизвикателство за твоите колеги.

Палис кимна. Декър беше прав, разбира си; трябваше да се използва ескадра от шест или седем дървета, между които да бъде окачена машината. Той щеше да се нуждае от най-добрите си пилоти, за да се запази подобна група през целия път до Белт… през главата му минаха имена и лица…

А срещу него Декър се усмихваше. Палис се намръщи раздразнено. Единственото, което един човек като Декър трябваше да направи, бе да му пусне мухата на някой интересен проблем и всичко останало излиташе от главата му.

Декър се обърна, за да наблюдава заниманието на съреволюционерите си.

Младият офицер беше избутан на повече от метър зад стъклената стена. Сълзи се сливаха с кръвта, засъхнала по страните му и докато Палис наблюдаваше, пикочният мехур на офицера се изпразни; около чатала му се появи петно, а това само накара тълпата да зареве още по-силно.

— Декър…

— Не мога да го спася — заяви неотстъпчиво Декър. — Няма да се отрече от нашивките си.

— Браво на него.

— Някакъв идиот-самоубиец.

Изведнъж от редиците на треперещите учени се отскубна една фигура. Беше млад, тъмнокос човек. Той извика:

— Не! — и размахвайки покритите си с белези юмруци, се хвърли към гърбовете на тълпата.