Черна дупка

— Бихме могли да подпалим двигателя. Парата, разбира се, няма да го засегне, защото той виси под самия отвор по ръцете му ще изгорят — да; това ще го накара да се пусне…

— Или пък — каза Рийз, — бихме могли да го спасим.

— Какво? Рийз, тоя смешник се опита да те убие!

— Знам. — Рийз се взря в почервенялото лице на Рох, в изопнатите му мускули. — Намери едно въже. Ще отворя вратата.

— Не говориш сериозно…

Но Рийз вече се бе насочил към вратата. Когато накрая огромният миньор лежеше изтощен на пода, Рийз се надвеси над него.

— Чуй ме внимателно — заговори той сурово. — Можех да те оставя да умреш. — Рох облиза кръвта по разбитата си уста. — Спасих те поради една-единствена причина — продължи Рийз. — Ти можеш да оцелееш. Заради това рискува живота си при този побъркан скок. А там, където отиваме, ще се нуждаем от хора, които могат да оцелеят. Разбираш ли? Но ако веднъж — само веднъж — усетя, че с проклетата си тъпотия заплашваш по някакъв начин тази мисия, ще отворя вратата и ще те оставя да си довършиш падането.

Той задържа погледа си прикован в очите на миньора много дълго време; накрая Рох кимна.

— Добре — каза Рийз и стана. — А сега — обърна се той към Горд, — какво трябва да направим най-напред?

Във въздуха се носеше миризма от повръщано.

Горд вдигна вежди.

— Обучение по безтегловност, струва ми се — отвърна той. — И много работа с парцали и кофи…

С ръце около врата и дръжката на оръжието на нападателя си, Декър се обърна, за да види как скелето на Моста се сгромолясва на съставните си части. Огромният цилиндър увисна във въздуха, макар и само за една секунда; тогава парните реактивни двигатели се покриха с облаци и Мостът пропадна, като остави зад себе си в палубата дупка, в която хората се катурнаха безпомощни.

Значи беше свършило; а Декър бе загазил. Той отново насочи внимание към противника си и започна да изцежда живота от него.

На изоставения Рафт убиването продължи още много часове.

15.

Първите часове на препълнения кораб след падането бяха почти непоносими. Във въздуха се носеше миризма на повръщано и урина, а навсякъде из залата гъмжеше от хора на всякаква възраст, които се бутаха, бореха и пищяха.

Рийз подозираше, че проблемът не се състоеше само в безтегловността, но също така и във внезапната реалност на самото падане. Изведнъж да се изправиш пред истината, че светът не е в крайна сметка един диск с определени граници — да разбереш, че Рафт всъщност не е бил нищо повече от парче сглобено желязо, което се носи във въздуха — това изглежда бе довело някои от пътниците до ръба на полудяването.

Може би щеше да е по-добре, ако прозорците бяха замъглени по време на отлитането.

Рийз прекарваше дълги часове да ръководи изграждането на мрежа от въжета и кабели, които се кръстосваха из Обсерваторията.

— Ще запълним вътрешността с тази изотропна структура — беше посъветвал съвсем сериозно Холербах. — Ще я направим да изглежда една и съща във всички посоки. Тогава няма да бъде чак толкова обезкуражаващо, когато стигнем до проклетата Сърцевина и цялата проклета вселена се обърне с главата надолу…

Не след дълго пътниците вече опъваха одеяла върху въжетата, за да си отделят по малко лично пространство. Вътрешността на Моста, която иначе беше пълна с високи технологии, започна да придобива по-уютен вид, докато импровизираният град от палатки се разрастваше; човешки миризми на храна и деца изпълваха въздуха.

За да си даде малка почивка, Рийз си проправи път навън от претъпканата зала и се придвижи към онова, което в миналото беше изпълнявало ролята на покрив на Обсерваторията. Корпусът все още беше прозрачен. Рийз притисна лице към топлата материя и надникна навън, което му напомни неудържимо за времето, когато бе надничал по същия начин от корема на кита.

След падането си от Рафт, Мостът бързо беше набрал скорост и се бе завъртял така, че тъпият му нос да сочи към сърцето на Мъглявината. Сега той летеше надолу през въздуха, а Мъглявината се беше превърнала в една триизмерна демонстрация на движение в перспектива. Най-близките облаци прелитаха покрай тях като стрели, средно отдалечените звезди се плъзгаха към пространството и дори на границите, до които стигаше зрението, на много стотици километри разстояние, бавно се носеха нагоре бледи звезди.

Рафт отдавна се бе превърнал в петънце, изгубено сред розовата безкрайност над главите им.

Корпусът се разтресе за част от секундата. На няколко метра над главата на Рийз се появи облаче пара, което веднага беше издухано назад, знак, че контролиращата равновесието на Моста система, която Горд бе изобретил, си вършеше работата.