Черния мустанг

Той съвсем леко разтвори филизите и даде възможност на Олд Шетърхенд да хвърли поглед през образувалата се пролука. Колко се изненада белият ловец, когато съзря легналия Токви Кава най-много на пет крачки пред себе си! Двамата разузнавачи се намираха в самия край на бурелома, а същевременно и непосредствено пред врязал се в гората неголям „залив“ от прерията. От лявата им страна от хаотично оплетената растителност на бурелома стърчаха клоните на могъщо, повалено и изсъхнало вече дърво, а избуялата около него трева образуваше мека постеля, върху която лежеше вождът на команчите. Той спеше. От другата му страна се виждаха неговите воини, които също спяха. Те бяха изморени и под закрилата на стражите, поставени откъм прерията, се чувстваха в пълна безопасност. Според обичая на всички бели и червенокожи от Дивия запад Токви Кава бе оставил пушката си съвсем наблизо, за да му е под ръка. На дънера беше облегнат продълговат и тесен вързоп. Съдържанието му бе завито в одеялото на Черния мустанг, което бе грижливо свързано с ласото му. Щом забеляза пакета, очите на Олд Шетърхенд засвяткаха, а след като направи движение с глава в онази посока, Винету тихо попита белия ловец:

— Знае ли моят брат какво има в одеялото?

— Естествено нашите пушки!

— Вождът спи, спят и всички други. Можем да си вземем оръжията.

— Но нямаме такова намерение!

— Хау! Моят брат винаги решава правилно! Не бива да ги вземаме сега. Все още сме принудени да ги оставим в ръцете на команчите.

— За съжаление! Те не бива да разберат, че сме открили скривалището им. А изчезването на пушките ще им издаде, че са разкрити.

— Оставяме им ги само за кратко време. Надявам се скоро да си ги възвърнем.

— Съвсем сигурно е! И въпреки това никак не ми е леко да се примиря с тази необходимост. Пушките ни са не само извънредно ценни, но и направо незаменими за нас, и ми е страшно неприятно да ги оставя в ръцете на тези хора макар и само за няколко часа. Колко лесно биха могли да ги повредят така, че да не е възможно да ги поправим! Трудно ми е, наистина ми е страшно трудно да се реша на такава крачка, обаче сме принудени да се вслушаме в гласа на разума. Я чуй! Това не беше ли вик? .

— Гласът на един от стражите — кимна Винету. — Сигурно скаутът е стигнал до постовете.

Викът, чут от Винету и Олд Шетърхенд, бе подет от множество други гласове. Индианците се разбудиха и наскачаха. Вождът също се изправи. Винету беше казал истината. Метисът се появи на кон. Щом съзря вожда, Ик Сенанда отправи жребеца си натам и когато се приближи, скочи от седлото пред него. Без да скрива учудването си, Токви Кава каза:

— Това си ти, сине на моята дъщеря! Нима ти разреших тъй бързо да ни последваш?

Той не получи веднага отговор, защото внукът му реши най-напред да се настани до него. Затова вождът продължи:

— Не ти ли заповядах да наблюдаваш бледоликите и да изчакаш там, докато дойдем или ти изпратим вестоносец?

— Заповяда ми — невъзмутимо отвърна метисът.

— Но въпреки това си напуснал поста си!

— Бях принуден. Бащата на моята червенокожа майка сигурно ще разбере, че не ми е било възможно да постъпя иначе.

— Ако не го разбера, едва ли ще е за твое добро? Трябва да са се случили извънредно важни неща, за да дръзнеш да напуснеш/ Фъруд Камп и да дойдеш Тук!

— Наистина са важни.

— И сигурно са станали твърде скоро, след като си отидохме, защото си тръгнал малко по-късно. Говори! Ще изслушам каквото имаш да кажеш за свое оправдание.

— Ти си бащата на моята майка и ме познаваш от мига на раждането ми. Давал ли съм ти някога повод за такива строги упреци? Защо ме посрещаш с укори, без да знаеш защо идвам?

— Защото става дума за най-значимият улов, който някога можем да направим — за най-върлите врагове на племето ни, за вожда на апачите и за омразния бледолик, наричан Олд Шетърхенд.

— Ти няма да ги заловиш — отвърна внукът му все така невъзмутимо, както и преди.

— Няма ли? — подскочи вождът. — Защо?

— Защото си тръгнаха.

— Вече са си тръгнали? Разбира се, че ще тръгнат от Фъруд Камп, нали се канеха още рано сутринта да потеглят на път, за да пристигнат тук тази вечер.

— Забравяш, че трябва да съм напуснал Фъруд Камп още вчера вечерта. И като казвам, че са си тръгнали, нямам предвид тази сутрин — това е станало още призори на предишния ден.

— У ф! Напуснали са Фъруд Камп още вчера?

— Да.

— Но едва след като сме си тръгнали!

— Да.

— Уф, уф, значи трябва да се приготвим, защото могат да пристигнат тук всеки миг!

— Няма да пристигнат. Изобщо няма да дойдат насам.

— Няма… да… дойдат? — повтори провлечено слисаният вожд. — Че къде ще отидат?

— Не знам, но във всеки случай отиват някъде далеч оттук, защото отпътуваха в една от колите на Огнения кон. А белите ловци постъпват така само когато им предстои дълъг, много дълъг път. Иначе яздят.

— Значи с Огнения кон? Сигурен ли си?

— Да, защото ги видях.

— И не си се излъгал?

— Не. Наблюдавах ги как се качват в колата на Огнения кон и как после той препусна с най-голяма бързина.