Черния мустанг

— Да, защото няма друго толкова подходящо място за целта ни. Ще заведа воините си там и докато те чакат, аз ще се промъкна До лагера, за да разбера кога ще е най-лесно да го обградим, тъй че никой бледолик и никой жълтолик да не може да ни се изплъзне.

— Не ти, а аз ще отида на разузнаване, понеже познавам лагера и обитателите му по-добре от теб.

— Не, ти изобщо няма да дойдеш с нас.

— Така ли? — слисано попита метисът.

— Да.

— Защо?

— Именно защото там те знаят толкова добре. Това лесно може да ни издаде. Има и още една причина, която е далеч по-важна за мен — ето тези три пушки.

— Откъде-накъде пък пушките?

— На връщане пак ще минем оттук. Нима е необходимо да ги мъкнем до лагера, и после пак да ги връщаме? Твърде скъпоценни са, за да рискувам. Възможно е да ни се наложи да се бием. Нима не съществува опасност да изгубя пушките или да бъдат повредени? Уверявам те, че тези три оръжия са ми по-скъпи от всички скалпове, които можем да плячкосаме във Фъруд Камп. Ето защо не искам да ги излагам на опасност и ще ги оставя тук, докато се върнем. Ти ще стоиш при тях да ги пазиш, понеже нямам по-сигурен човек от теб.

Очевидно метисът се почувствува много поласкан от доверието на вожда, но въпреки това възрази:

— Все пак ми се ще да дойда с вас, защото искам да получа частта от плячката, която ти ми обеща.

— Ще я имаш, нали ти казах, а каквото обещая, за мен е равно на клетва.

— Златото и парите, нали?

— Да. Още веднъж ти го обещавам. Ти си син на дъщеря ми и си единственият ми наследник. Умният мъж трябва да мисли за всичко. Вероятно нападението няма да е опасно за нас, но въпреки всичко не е изключено да ме улучи куршум или стоманено острие. Тогава ти ще си собственик на тези пушки, които лесно могат да попаднат в чужди ръце, ако не те оставя при тях да ги пазиш. Вече го казах и така ще стане. Хау!

Когато метисът чу тези думи, без колебание се съгласи. След като вождът проведе кратко военно съвещание с неколцина от по-изтъкнатите си воини, сред които бе и Кита Хомаша, появил се във Фъруд Камп под името Юварува, команчите потеглиха на път, навлизайки отново в долината, откъдето се бяха появили. Ик Сенанда, внукът на вожда, остана сам заедно с трите откраднати пушки.

Няколко минути, изминали откакто съплеменниците му се отдалечиха, метисът използва да разседлае и върже коня си, и ето че вече не бе в състояние да обуздае любопитството си. Отвърза ласото от вързопа, разтвори го и извади пушките, за да им се полюбува. Човек лесно може да си представи голямата радост на Винету и Олд Шетърхенд, които разбира се все още се намираха зад фиданките и филизите и наблюдаваха движенията му. Развитието на събитията едва ли можеше да вземе по благоприятен обрат за тях. Те видяха с каква алчност метисът разглеждаше оръжията, как заблестяха очите му и с удоволствие слушаха откъслечните възклицания на възхищение, които той не смяташе за нужно да сдържа, понеже вярваше, че е съвсем сам и в цялата затънтена местност не се намират никакви свидетели. Мисълта, че държи в ръцете си трите най-хубави и най-прочути пушки на Дивия запад, го изпълваше с възторг, който нямаше равен на себе си.

Но, разбира се, възторгът му нямаше да трае дълго и твърде скоро щеше да бъде попарен по най-неочакван начин. Съвсем тихо Винету разтвори филизите и безшумно се промъкна между тях. Олд Шетърхенд го последва с не по-малка предпазливост. После двамата се изправиха. Пристъпиха още няколко крачки, които не успя да долови дори и изключително острият слух на метиса и се озоваха зад гърба му. Тъкмо в този момент със светнало от радост лице Ик Сенанда възкликна:

— Да, ето я великолепната Сребърна карабина на апача. Това пък е Мечкоубиеца, тежък колкото три други пушки, а ето я и несравнимата карабина „Хенри“ на белия ловец Шетърхенд, за която суеверните индианци разправят небивалицата, че била омагьосана. Но аз знам по-добре, много по-добре какво е истинското положение. Магията й се състои само в две неща: първо, в онова, което бледоликите наричат конструкция и второ, в незаменимата сигурност, с която Олд Шетърхенд умее да стреля. Тази пушка няма да я дам никому, дори Токви Кава няма да я види повече, макар да е баща на майка ми. Ще се упражнявам дотогава, докато постигна същата безпогрешност в стрелбата с тази омагьосана пушка, както и Олд Шетърхенд. Тогава славата ми ще се разнесе надалеч, много по-надалеч от неговата!

В същия миг той дочу зад гърба си гласа на белия ловец:

— Не мечтай за слава, нещастнико! Ти никога няма да се научиш да си служиш с тези пушки!

Безкрайно изплашен, метисът се обърна и видя пред себе си Винету и Олд Шетърхенд. Обзе го такъв ужас, че не можа да каже нито дума и за момента не бе способен да направи и най-малкото движение.

— Да — кимна му белият ловец с усмивка, — никога няма да се научиш да стреляш с моята карабина. Първо защото не знаеш как се изработват патроните за нея, и второ защото съм тук, за да си я взема обратно.

Тъй като метисът продължаваше да мълчи, вперил поглед в него, Олд Шетърхенд отново поде: