Черния мустанг

— Ти? До мен? Хм, да, вярно, едва сега те виждам! Нямах ни най-малка представа, че се намираш до мен. По туй можеш съвсем ясно да разбереш, че хич не ме е еня за теб… за мен си нищо, просто въздух заедно с твоя буквар! Но тъй като любезната съдба е била към теб толкоз милостива да нареди да се родиш в мойто отечество и значи да сме земляци с теб, аз чувствам едно таквоз кралско саксонско състрадание в благородното си сърце и затуй с дружелюбност и майчинско търпение ще се заема с твойта личност. Без любезното ми съдействие нивга няма да видиш наследството си. Можеш да бъдеш сигурен. И тъй, ще се погрижа за твойта персона и за наследството ти. Възможно е да си дошъл в Америка за твой късмет, ала единствено и само в случай, че преклониш глава пред моите достойнства, унаследени от мен и мойта интелигентност през вековете и всевъзможните поколения.

Вероятно речта му щеше да продължи в този стил още дълго, ако наблизо застаналия Винету не направи изведнъж рязко движение, насочвайки Сребърната карабина нагоре като незабавно натисна спусъка й. Чу се изстрел. Олд Шетърхенд все още беше зает с жребия за оръжията. Той светкавично се обърна, видя апача с карабината в ръка и, отправяйки незабавно поглед нагоре, попита:

— Защо стреля?

— Някакъв човек надничаше горе иззад ръба на скалата — отвърна Винету.

— Улучи ли го?

— Не. Щом сложих пръста си на спусъка и главата изчезна.

— Добре ли я видя?

— Да.

— Какво забеляза?

— Не беше бял човек.

— Значи индианец, а?

— Винету не е съвсем сигурен. Главата се мярна само за миг. Едва успях да вдигна пушката си и тя изчезна.

— Хм! Никой от нашите хора не остана горе. Нека моят брат ме придружи. Вярно, че човекът няма да ни чака, но все пак е уместно да поставим няколко пазачи, защото много лесно някой от нас може да бъде застрелян от високите скали.

Те се изкачиха горе, като взеха със себе си и двамата Тимпе, за да им посочат къде да застанат на пост. Когато след известно време се върнаха и Франк ги разпита, се разбра, че не са намерили никого. И горе вече се бе стъмнило, но дори и да беше светло, търсенето на следи нямаше да доведе до никакъв резултат, понеже работниците бяха изпотъпкали всичко и поне в близката околност не можеше да се разпознаят дирите на отделните хора.

Скоро започна да се зазорява. Белите нямаха никакво намерение безсмислено да губят много време с индианците. Не искаха да им върнат свободата толкова близо до лагера. Вярно, че бяха обезоръжени, но при голямата им численост и като се имаше предвид колко страхливи бяха жителите на това населено място, ако команчите предприемеха масирано нападение, въпреки всичко щяха да бъдат опасни. Ето защо ловците решиха да ги отведат доста надалеч в прерията и да ги пускат на свобода на отделни малки групи. Там теренът беше открит, и можеха да наблюдават действията им на голямо разстояние. Самите индианци сигурно щяха да предположат, че подир тях тайно ще тръгнат съгледвачи и затова белите очакваха, че предпазливостта щеше да накара команчите да продължат пътя си и временно да отложат плановете за отмъщение.

И тъй докато инженер Суон се отправи към лагера, за да телеграфира до Роки Граунд, че отново трябва да изпратят влака, Винету и Поразяващата ръка дадоха на работниците необходимите указания за транспортирането на пленниците. Двойките команчи бяха разделени, освободиха краката на всички, но затова пък стегнаха ръцете им толкова по-здраво с ремък на гърба, след което всеки команч бе вързан за стремето на някой кон. После работниците се метнаха на седлата и потеглиха заедно с пленниците си. Другите, а именно Олд Шетърхенд и спътниците му, ги придружаваха около половин час, докато гората остана зад гърба им и едва тогава се върнаха, за да чакат влака.

Най-после Левърет се появи. Щом научи как са били наказани команчите, той заяви, че била извършена голяма глупост, като не са ги обесили и че било несправедливо да не отделят част от плячката и за него. Обаче неговият далеч по-храбър колега Суон му даде такъв ясен и пиперлив отговор, какъвто му се полагаше, и Левърет намусено се отдалечи — без слава или плячка.

Когато по-късно влакът пристигна, всички се качиха. Естествено взеха и двата коня, вече собственост на Хобъл Франк и Дрол, които бяха много щастливи, че по такъв начин са станали притежатели на толкова хубави животни. За по-добри изобщо не можеха и да мечтаят!

Оставаше само да накажат метиса. Докато влакът пътуваше, Хобъл Франк се обърна във връзка с този въпрос към Олд Шетърхенд:

— Имам една молба и хич не бива да ми я отказваш.

— Каква е тя?

— Ти не спомена ли, че тоя Ик Сенанда, дето се нарича Ято Инда, щял да бъде напердашен и после пуснат да си върви?

— Да, споменах.