Черния мустанг

— Well! Тъй като питаш сър, съм длъжен да ти кажа. Откраднаха един кон.

— Кой от конете? — чуха се незабавно шест гласа в едно. От само себе си се разбира, че това съобщение изплаши ловците. Понеже железопътните работници не притежаваха коне, откраднатото животно можеше да е само на някой от шестимата уестмани. Колко щеше да е лошо, ако бе един от враните жребци, собственост на Винету и Олд Шетърхенд! След един два мига на най-голямо напрежение човекът отвърна:

— Беше бял кон, мешърс.

При тези думи се разнесоха леки въздишки на облекчение, след което Франк се осведоми на английски:

— Да нямаш предвид белия кон, дето има черно петно от дясната страна на врата?

— Йес, сър!

— Слава богу! — възкликна Франк вече на немски. — Братовчеде Дрол, туй е твойта кранта, на която трябва да благодариш за остров Ишиа. Нямам нищо против че са го откраднали, нали си имаш сто пъти по-хубав кон от него!

— Не прибързвай с преценката си, Франк! — предупреди го Олд Шетърхенд. — В случая крадецът ни интересува повече от коня. Подозирам кой е бил. Да не е плененият метис, когото спуснахме в кладенеца?

— Да, сър — смутено отговори човекът, на когото бе зададен този въпрос.

— Но как се е измъкнал от кладенеца? Това може да е само резултат от невероятна небрежност!

— Която сурово ще накажа! — добави инженерът. — Край кладенеца бях оставил пазач! Къде е той? Там го няма, а не го виждам и никъде наоколо.

— От страх временно офейка, както сам каза, докато преминел първоначалният ти гняв, мистър Суон.

— Ще има дълго да чака да премине. Щом се появи, ще наредя така да го бият, че винаги да го помни! Ето че сега скаутът е избягал през планини и гори, а ние останахме с пръст в устата! Дано все още не е стигнал много далеч и дано можем да го настигнем. Бързо се пригответе и…

— По-полека, по-полека, сър! — прекъсна го Олд Шетърхенд. — Прибързаните действия в случая няма да доведат до нищо. Ако предположенията ми не ме лъжат, метисът е вече толкова далеч, че всякакво преследване ще е напразно. Мисля, че оттук се е насочил право към Фъруд Камп.

— За да ни падне в ръцете ли? Невъзможно! Би трябвало да си е изгубил ума!

— Pshaw! Знаел е, че над команчите е надвиснала опасност и е препуснал, за да ги предупреди, но за щастие е пристигнал твърде късно. Сигурно тъкмо той е надникнал отгоре иззад ръба на скалите и именно по него е стрелял Винету, без да го улучи.

— Така е — потвърди вождът на апачите. — Зърнах го само за миг и светкавично вдигнах карабината си, но той също тъй бързо забеляза, че я насочвам към него и отдръпна главата си точно когато натиснах спусъка. Иначе щях да го улуча.

— Да, куршумът ти е безпогрешен и никога не пропуска целта, но един единствен миг е твърде кратък за сполучлив изстрел. Впрочем струва ми се, че този тип пак ще се изпречи пред дулата на пушките ни. Нека временно го оставим на мира. Той сигурно е разбрал, че ще освободим команчите и ги е последвал, за да се присъедини към тях. Ако толкова държах да го пленя, много скоро щеше да ми падне в ръцете, но нали бяхме решили да го пуснем да си върви, тъй че нека се порадва на свободата си без предварително да е ял бой.

— Но сърцето ме боли при мисълта, че преди туй няма да можем да го поразкиснем с вода и да го поизтупаме — подхвърли Франк.

— Драги Франк, по-късно все ще го намерим, за да го „изтупаме“, тъй че утеши натъженото си сърце! А сега преди всичко ми се иска да разбера как му е било възможно да се измъкне от кладенеца, а после на всичко отгоре да открадне и коня. Дано си в състояние да ми обясниш, човече!

Железопътният работник се сви под изпитателния строг поглед на Олд Шетърхенд и изглежда сякаш искаше някъде да се скрие, но все пак отговори:

— Не съм виновен, сър, спокойно можеш да ми повярваш. Клифтън трябваше да охранява кладенеца, а допусна да бъде надхитрен от китайците.

— Китайци ли? Че тук идвали ли са китайци?

— Йес, мистър Шетърхенд, двама на брой, цели двама китайци.

— А-а, най-вероятно са били нашите крадци. Имаха ли плитки?

— Не забелязах да имат, но затова пък имаха пари, хубави долари, половин и четвърт долари. С тях влязоха в кръчмата и поръчаха на ханджията да им донесе каквото имаше и каквото им сърце искаше.

— И ти естествено бе тъй любезен и непредпазлив да седнеш при тях, за да гуляеш здравата, нали?

— Аз не, сър, а Клифтън. Трябва да знаеш, че той ги познаваше добре, защото преди да бъде нает тук от мистър Суон, бе работил във Фъруд Камп. Сигурно ще е най-разумно да ти разкажа поред всичко така, както се случи.

— Добре, давай! Много съм любопитен да чуя дали ще намериш с какво да извиниш неизпълнението на вашия дълг. И така, кажи ми истината: как стана всичко?