Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Знам те аз тебе, гръколюбецо! — силно викна той, така че да го чуят еничарите. — Но ти служи на баща ми вярно, както твоят баща и дядо са служили, стоейки от дясната страна на султана като велики везири. Затуй ще те пощадя и няма да ти отсека главата, макар че си го заслужил. Но никога вече не ми се мяркай пред очите. Крий се като просяк в най-затънтените краища на моята империя така, както някога твоят прадядо стъпи като просяк пред емира!

Тази внезапна присъда беше смело деяние, но този момент Мехмед беше чакал от времето на своето детство също толкова страстно, колкото и превземането на Константинопол. Младите офицери от неговата свита започнаха да подхвърлят обиди по адрес на Халил и не след дълго към тях се присъединиха еничарите. Султанът зорко наблюдаваше околните и посочи с пръст няколко възрастни сановници, които не се бяха присъединили в одобряването на неговата справедлива присъда.

— Последвайте Халил! — заповяда той.

Чаушите се втурнаха напред и съблякоха почетните кафтани от тези възрастни мъже, които, полуголи и обезчестени, последваха великия везир по дългия път на своето заточение. Еничарите крещяха обиди подире им и хвърляха шепи пропита с кръв земя отгоре им.

Когато те се загубиха от погледите ни, султанът се обърна към гръцките пленници и запита:

— Къде е вашият император? Какво знаете за него? Гърците се спогледаха и заклатиха глави. Преструвайки се на удивен, Мехмед изръмжа:

— Как е възможно това? Не се ли сражавахте рамо до рамо с него?

Някои от сенаторите наведоха засрамено глави, но Лукас Нотарас гордо се изправи и решително заяви:

— Император Константин предаде вярата ни и ни продаде на папата и на латинците! Ние не го признаваме за василевс и предпочитаме да служим на теб.

Султанът заповяда да се разгласи из войската, че трупът на император Константин трябва да бъде намерен. Той обеща награда на този, който го намери, и на онзи, който докаже, че собственоръчно го е повалил. Не се наложи обаче вестителят изобщо да потегли, тъй като веднага двама еничари излязоха напред. Всеки от тях се закле в Аллаха и в собствената си брада, че собственоръчно е нанесъл смъртоносния удар и двамата буйно започнаха да спорят помежду си пред султана. Те бяха отпратени да търсят тялото на императора и се отдалечиха, като продължаваха яростно да спорят и да викат, описвайки как са нанесли смъртоносните удари.

Мехмед учтиво продължи да разговаря с гърците и да сипе обещания за злато и земи, казвайки, че ще остави града да бъде управляван от тях, тъй като те били обиграни в тези дела и достойни за доверие. Затова той ги помоли да назоват имената на други видни гърци, които биха могли да участват в управлението на града, за да може той да ги откупи от техните поробители.

Лукас Нотарас спомена около тридесет имена, а когато останалите гърци се посъветваха помежду си, добавиха и имената на всички свои приятели. Тогава аз не можех повече да се сдържам, излязох пред Нотарас и извиках:

— Луд предателю! Колко още ще повлечеш със себе си към гибел?

Куропалатът се разяри, като ме видя сред свитата на султана, и извика в ответ:

— Гъвкавата политика не е предателство! Това е единственото спасение за народа, изпаднал в беда. И ако съм изцапал ръцете си, то е било за благото на моя народ. Все някой трябваше да го направи. Навярно за това трябва повече смелост, отколкото за саможертва. Ти не ме познаваш достатъчно добре, за да ме съдиш!

— Дъщеря ти те познаваше — рекох аз — и те осъди! Твоите хора я убиха при Керкопорта, когато се опитваше да измие името ти от петната на предателството!

Нотарас пребледня от ужас и погледът му остана неподвижен.

— Аз нямам дъщеря! — горчиво каза той. — Никога не съм имал дъщеря! Имам само двама сина. Какви са тези глупости за Керкопорта?

Куропалатът погледна молещо към султана, после към своите съграждани, които се отдръпнаха, оставяйки празно пространството около него. С ужасно усилие на волята си той превъзмогна страха, усмихна се — макар че ъгълчетата на устата му потреперваха — и се обърна към Мехмед:

— Този човек, твоят посланик, те мами! Той сам може да бъде свидетел за това, колко пъти безрезултатно съм го молил да сътрудничи в твоя полза. Но от чиста амбиция и алчност той отблъскваше моята помощ, за да може да действа сам и да спечели благоразположението ти за моя сметка. Не знам какво е направил за теб, но то едва ли може да е нещо значително. Та той беше приятел с Джустиниани и латинците. Бог ми е свидетел, че аз съм ти служил много по-добре от него.

Султанът студено се усмихна, даде ми знак с ръка и каза отново:

— Неподкупнико, имай търпение!

Той повика ковчежника си, след което се обърна към гърците и рече: