Червеношийката

Мека зима е. Всичко протече по план. Рано сутринта на първия ден от новата година носачите на трупове дойдоха и отнесоха трупа върху сандъците с боеприпаси, както им бяха съобщили. Мислеха си, естествено, че с шейната отнасят трупа на Даниел Гюдесон към Северния корпус. Все още ме напушва смях, като мисля за това. Не знам дали са свалили чувала от главата му, преди да го замъкнат в масовия гроб, но това изобщо не ме притеснява, носачите не познават нито Даниел, нито Синдре Фауке.

Тревожат ме единствено подозренията на Едвард Мускен, че май Фауке не е дезертирал, а съм го убил аз. Наистина няма какво толкова да направи, тялото на Синдре Фауке лежи овъглено (дано душата му гори вечно в ада) и неузнаваемо заедно със стотици други.

Но миналата нощ, докато стоях на пост, се наложи да предприема най-рискованата операция досега. Постепенно осъзнах, че не мога да оставя Даниел заровен в снега. Поради настъпващата мека зима имаше опасност трупът да се появи изпод снега по всяко време и да разобличи размяната. И когато започнах да сънувам през нощта какво щяха да направят лисиците и поровете с трупа на Даниел, щом снегът се стопи през пролетта, реших да изровя трупа и да го пренеса в масовия гроб — така или иначе това си беше земя, осветена от полевия свещеник.

Естествено, повече се страхувах от нашите патрули, отколкото от руснаците, но за щастие на картечницата стоеше Халгрим Дале, ленивия приятел на Фауке. Освен това нощта бе облачна и, нещо повече: усещах, че Даниел е с мен, той даже бе в мен. И когато най-после успях да кача трупа върху сандъка с боеприпаси и се канех да омотая около главата му чувал, той се усмихна. Знам какви номера играят на човек недостатъчният сън и гладът, но с очите си видях как замръзналата маска на смъртта върху лицето му се променя. И най-странното бе, че вместо да ме изплаши, това ме успокои и зарадва. После се промъкнах в бункера и спах като пеленаче.

След по-малко от час Едвард Мускен ме събуди. Имах чувството, че съм сънувал всичко това, и май успях да се престоря на искрено изненадан, когато видях появилия се труп на Даниел. Но това се оказа недостатъчно, за да убеди Мускен. Беше сигурен, че това е Фауке, че съм го убил и съм го оставил там с надеждата да объркам носачите: все едно са забравили да го отнесат предишния път и сега да го вземат със себе си. Дале свали чувала за дърва и Мускен все пак видя Даниел. Двамата се облещиха, а аз се постарах да задуша напиращия в мен смях, за да не ни издам — Даниел и мен.