Четвъртото измерение

— Ти знаеш какво се е случило — най-после каза тя все още с обвинителен тон в гласа си. — Той се измъкваше от твоята стая след полунощ и идваше в моята или тази на Мери.

— Беки — възрази Кайл, — аз никога…

Беки погледна към майка си, но после затвори очи.

— Той идваше в моята стая, караше ме да си сваля нощницата, галеше гърдите ми и после…

Тя спря, отвори очи и погледна отново Хедър.

— Ти трябва да си знаела — каза тя. — Ти трябва да си го виждала как излиза, да си го виждала как се връща.

Имаше пауза, докато Беки си поемаше въздух на пресекулки.

— Ти трябва да си усещала миризмата на пот — моята миризма по него.

Хедър клатеше глава.

— Беки, моля те.

— Нищо такова не се е случило — каза Кайл.

— Няма смисъл да стоим, ако той продължава да отрича — обади се Зак.

Беки кимна в съгласие и отвори чантата си. Тя извади кърпичка и избърса очите си, после стана и тръгна към вратата. Зак я последва, Хедър също. Кайл стана от дивана, но след миг колебание. Беки и Зак бяха слезли по стълбите и стояха до входната врата.

— Тиквичке, Беки, моля те — извика Кайл, настигайки ги. — Никога не бих те наранил.

Беки се обърна. Очите й бяха зачервени, лицето й гореше.

— Мразя те — изсъска тя и двамата със Зак бързо излязоха през вратата и се изгубиха в нощта.

Кайл погледна Хедър.

— Хедър, заклевам се, че никога не съм я докоснал.

Хедър не знаеше какво да каже. Тя тръгна обратно нагоре към дневната, като се държеше за парапета, за да пази равновесие. Кайл я последва. Хедър седна, а Кайл отиде до барчето и си наля малко уиски. Пресуши го на една глътка и се облегна на стената.

— Всичко е заради този неин приятел — каза Кайл. — Той я подстрекава за това. Те ще заведат дело, обзалагам се — не могат да чакат за наследството.

— Кайл, моля те — въздъхна Хедър. — Говориш за дъщеря си.

— А тя говори за баща си. Никога не бих направил нещо такова. Хедър, ти знаеш това.

Хедър втренчено го погледна.

— Хедър — сега Кайл говореше с умолителна нотка в гласа си — ти със сигурност знаеш, че това не е истина.

В продължение на почти година нещо караше Ребека да стои далече от къщи. А преди това нещо беше…

Тя мразеше да мисли за това и все пак се сещаше за него всеки ден.

Всеки час…

Нещо беше докарало Мери до самоубийство.

— Хедър!

— Съжалявам.

Тя преглътна и след малко кимна.

— Съжалявам. Знам, че не би могъл да го извършиш.

Но гласът й прозвуча глухо дори и за самата нея.

— Разбира се, че не бих могъл.

— Само че…

— Какво? — рязко попита Кайл.

— Не, нищо.

— Какво?

— Все пак, ти наистина имаше навик да ставаш, да излизаш от нашата стая посред нощ.

— Не мога да повярвам, че го казваш — каза Кайл. — По дяволите, не мога да повярвам.

— Вярно е. Понякога два или три пъти седмично.

— Не спя добре — ти знаеш това. Ставам и отивам да гледам малко телевизия или да поработя на компютъра. За бога, и сега го правя, а живея сам. Така беше и миналата нощ.

Хедър нищо не каза.

— Не можех да спя. Ако все още съм буден час, след като съм си легнал, ставам — знаеш това. Няма никакъв смисъл просто да лежа. Миналата вечер станах и гледах — боже, какво беше? Гледах „Човекът за шест милиона долара“ по трети канал. Беше с Уйлям Шатнър в ролята на мъжа, който може да общува с делфините. Обади се на телевизионната станция — те ще ти кажат, че това са давали миналата вечер. После изпратих няколко реда по електронната поща на Джейк Монтгомъри. Можем още сега да отидем в моя апартамент — още сега — и да прегледаме компютъра; ще видиш времето, запечатано върху него. След това се върнах в леглото около един и двадесет и пет, един и половина, нещо такова.

— Никой не те обвинява, че си извършил нещо лошо миналата нощ.

— Но точно това правя всяка нощ, когато ставам. Понякога гледам „Човекът за шест милиона долара“, понякога „Шоуто на Джон Пелът“. Също преглеждам канала за метеорологичната прогноза, за да видя какво ще е времето утре. За днес казаха, че ще вали, но не валя.

О, да, валя, мислеше си Хедър. Валя като из ведро.

2.

Университетът на Торонто — самообявилият се Харвърд на Севера — беше основан през 1827 година. Около петдесет хиляди редовни студенти бяха записани тук. Основният корпус беше в търговската част на града, закотвен на пресечката на „Юнивърсити авеню“ и улица „Колидж“. Освен че разполагаше с традиционния централен корпус, университетът на Торонто се разпростираше и в самия град със сгради, които в архитектурно отношение бяха истински гювеч от деветнадесети, двадесети и ранния двадесет и първи век.

Най-отличителната забележителност на университета беше библиотеката „Робъртс“ — често наричана от студентите „Книжната крепост“ — масивна, сложна бетонна конструкция. Кайл Грейвс беше изживял в Торонто всичките си четиридесет и пет години. Въпреки това съвсем наскоро бе видял архитектурен модел на корпуса и беше разбрал, че библиотеката е оформена като бетонен паун с качулатата кула на редките книги на Томас Фишер, извисяваща се като завършваща с клюн шия, и двете големи крила, разперени зад нея.