Четвъртото измерение

Когато Мери се самоуби, Хедър бе проверила дали книгата на Голдман е все още в библиотеката й. Тя наистина беше там, на една полица в дневната, до творбата на Маргарет Атуд „Алиъс Грейс“, друга една книга с твърди корици, заради която Хедър беше нарушила семейния бюджет приблизително по същото време. Хедър бе взела книгата на Голдмън и я беше отворила. Там имаше снимки на Фред, но всички те бяха щастливи, семейни фотографии — не лицето, което тя си спомняше, онова лице, кипящо от гняв, гняв, насочен към Симпсън.

Когато детето ти посегне на живота си, къде насочваш гнева си? Към кого се прицелваш?

Отговорът е: към никого. Ти вкарваш гнева в себе си — и той започва да те яде отвътре, малко по малко, ден след ден.

Отговорът също е: към всички. Ти се озлобяваш към съпруга си, към другото си дете, колегите си.

О, да, ти продължаваш да живееш. Обаче никога вече не си същият.

Но сега…

Сега, ако Беки беше права…

Ако Беки беше права, имаше към кого да насочи гнева си.

Кайл. Бащата на Беки; отблъснатият от Хедър съпруг.

Докато вървеше на юг по улица „Сейнт Джордж“, тя мислеше за онова поставено в рамка чуждоземно радиопослание на стената в дневната. Хедър беше психолог; бе прекарала последното десетилетие, опитвайки се да дешифрира посланието на извънземните, опитвайки се да вникне в тяхното съзнание. Тя познаваше това послание по-добре от всеки друг на планетата — беше публикувала два доклада за него — но все още нямаше представа какво в действителност казваше то; всъщност тя изобщо не го разбираше.

Хедър познаваше Кайл почти от четвърт век.

Но дали действително го познаваше?

Тя се опита да проясни мислите си, опита се да се абстрахира от шока, преживян предишната вечер.

Слънцето грееше ярко този следобед. Тя примижа срещу него и отново се зачуди за извънземните, които изпращаха посланията. Ако не друго, то слънчева светлина като тази беше нещо, което хората споделяха с кентавърийците — никой не знаеше как изглеждат те, разбира се, но политическите карикатуристи бяха започнали да ги изобразяват като техните съименници от гръцката митология. Алфа Кентавър А беше почти точен двойник на земното слънце: и двете бяха спектрален клас G2V, и двете имаха температура 5800 градуса по Келвин — така че и двете огряваха своите планети със същата жълто-бяла светлина. Е, по-хладното и по-малко слънце Алфа Кентавър Б може би прибавяше оранжев оттенък, когато чезнеше в небето.

Тя продължи надолу по улицата към своя офис.

Продължаваме да живеем, мислеше тя. Продължаваме да живеем.

Следващата сутрин — събота, 22-ри юни — Кайл пропътува с метрото четири станции след обичайната за него „Сейнт Джордж“, чак до Осгуд.

Приятелят на Беки, Зак Малкъс, работеше като продавач в една книжарница на улица „Куин Уест“. Кайл си спомняше това от малкото, което Беки му бе казвала през последната година. В коя точно, Кайл не знаеше — но те не бяха останали толкова много. През ученическите си години Кайл често дръзваше в събота следобяд да се спусне по улица „Куин“ в търсене на нови издания фантастика в „Бака“, нови комикси в „Сребърния охлюв“ и антикварни книги в близо дузината други книжарници, ширещи се тогава от двете страни на улицата.

За частните книжарници обаче бяха настъпили трудни времена. Повечето от тях или се бяха преместили в по-крайните квартали, където наемите бяха по-малки, или просто бяха излезли от бизнеса. В тези дни улица „Куин“ беше дом предимно на печеливши кафенета и бистра, макар че дирекцията на една от канадските радио-телевизионни империи, в стил рококо, се намираше близо до изхода на метрото на „Юнивърсити авеню“. Едва ли бяха останали повече от три или четири книжарници, така че Кайл реши да мине през всичките.

Започна от старата „Страници“, на северната страна на улицата. Огледа се — за разлика от Беки, Зак следваше в университет, така че беше по-вероятно да работи през почивните дни, а не през седмицата. Тук обаче нямаше никакви следи от русолявия, дългокрак Зак. Все пак Кайл се приближи до касиерката, зашеметяваща индийка с осем обеци.

— Здравейте — каза той.

Тя му се усмихна.

— Работи ли тук Зак Малкъс?

— Имаме един Зак Барбони — каза тя.

Кайл почувства, че очите му леко се разширяват. Когато беше дете, всички имаха нормални имена — Дейвид, Робърт, Джон, Питър. Единственият Зак, за когото изобщо беше чувал, бе бръмчащият Закари Смит от старите телевизионни серии „Изгубен в космоса“. Сега изглежда всяко дете, с което се сблъскваше, се казваше Зак или Один, или Уинг.

— Не, не е той — каза Кайл. — Благодаря, все пак.