Четвъртото измерение

Той продължи на изток. По пътя дрипави хора го молеха за милостиня; едно време, в неговата младост, когато просяците се срещаха рядко в Торонто, той никога не съумяваше да им откаже. Но те бяха станали твърде многобройни в търговската част на града, макар че винаги просеха със заучена канадска любезност. Кайл беше усъвършенствал типичния за Торонто вперен напред поглед: със стиснати зъби, като никога не срещаше очите на просяците, но с леко завъртане на глава изразяваше „не“ при всяка една молба; щеше да е грубо, все пак, напълно да пренебрегнеш някой, който ти говори.

Добрият град Торонто, мислеше той, като си припомняше надписа върху един стар рекламен плакат. Въпреки че днес просяците не бяха еднородна група, много от тях бяха местни канадци — които бащата на Кайл все още наричаше „индианци“. Всъщност Кайл не можеше да си спомни кога за последен път е видял местен канадец другаде, освен на уличния ъгъл да проси, макар че несъмнено все още имаше много от тях в резерватите. Преди няколко години той беше имал студенти от местното население, изпратени там по вече изоставена правителствена програма, но той не се сещаше и за един член на факултета — дори и в науките, които изучаваха историята и културата на местните жители — който да беше канадски туземец.

Кайл продължи надолу, докато стигна до „Бака“. Книжарницата беше започнала своето съществуване на улица „Куин Уест“ през 1972 година, след четвърт век се беше преместила другаде и сега отново бе тук, не много далече от мястото, където първоначално се беше намирала. У Кайл нарастваше усещането, че си спомня нещо, че Беки би трябвало да я е споменавала, ако Зак работеше тук. Все още…

На витрината беше изписано откъде идва името на книжарницата:

Бака: същ., мит.; в легендата за Фремен оплаквачът, който жалее цялото човечество.

„Бака сигурно работеше извънредно тези дни“, мислеше си Кайл.

Той влезе в книжарницата и разговаря с брадатия, дребен мъж зад щанда. И тук не работеше никакъв Зак Малкъс.

Кайл продължи да търси. Носеше риза марка Тили и дънки — беше облечен не много по-различно, отколкото когато преподаваше.

Следващата книжарница бе една пресечка нататък по улицата. Кайл изчака един червено и бяло боядисан трамвай — наскоро приспособен за магнитно управление — да премине покрай него с тихо бръмчене, после пресече улицата.

Тази беше на много по-високо ниво в сравнение с „Бака“; някой съвсем наскоро беше вложил доста пари за обновяването на старата сграда от кафяв камък, в която се помещаваше книжарницата и каменната фасада беше полирана до блясък. Днес повечето хора караха екоавтомобили с устройство за улавяне на изгорелите газове, но много от сградите все още носеха следите от десетилетия автомобилно замърсяване.

Чу се звън при влизането на Кайл. Вътре имаше около десетина клиенти. Вероятно в отговор на позвъняването иззад един дървен стелаж с книги се появи продавач.

Беше Зак.

— Го-господин Грейвс — заекна той.

— Здравей, Зак.

— Какво правите тук?

Каза го с жлъч, като че ли всичко, което се отнасяше до Кайл, беше противно.

— Трябва да говоря с теб.

— На работа съм.

— Виждам това. Кога е почивката ти?

— Не по-рано от обяд.

Кайл не погледна часовника си.

— Ще почакам.

— Но…

— Непременно трябва да говоря с теб, Зак. Дължиш ми поне това.

Младежът сви устни, мислеше. После кимна с глава.

Кайл бе решен да чака. Обикновено обичаше да се рови из книжарниците, особено в тези с истински томове от хартия, но днес беше твърде нервен и не успяваше да се концентрира. Той прекара известно време в разглеждане на едно старо копие на „Канадски цитати на Коломбо“, като четеше какво бяха казали хората за семейния живот. Коломбо твърдеше, че най-прочутият канадски цитат е този на МакЛуан: „Средата е златна.“ Това изглеждаше вярно, но най-често повтаряният, въпреки че не беше само канадски, беше: „Моите деца ме мразят“.

Имаше още доста време за убиване. Кайл излезе навън. Съседният магазин беше за плакати. Той влезе и се огледа; цялото помещение беше в хром и черен емайл. Имаше много от картините на Робърт Бейтмън за дивия живот. Няколко от „Седморката“. Серия гравюри от Жан-Пиер Норманд. Фотопортрети на настоящи попзвезди. Стари филмови плакати — като се започне от „Гражданинът Кейн“ до „Завръщането на Джедая“. Холопостери на земни, космически и морски пейзажи.

А също Дали — Кайл винаги беше харесвал Дали. Там беше „Изтичащото време“ — тази с топящите се часовници. И „Тайната вечеря“. И…

Я виж, тази щеше да е страхотна за неговите студенти. „Христос Хиперкубус“. От години не беше виждал картината, а тя със сигурност щеше да внесе живот в лабораторията.

Несъмнено щеше да понесе известни критики за окачването на картина с религиозен оттенък, но кой го интересуваше. Кайл намери отворът, в който имаше навити копия от плаката и отнесе едно при касиера, дребен източноевропеец.

— Тридесет и пет и двадесет и пет — каза продавачът. — Плюс…, плюс…, плюс…

Плюс ПСТ, ГСТ и НСТ — канадците бяха най-облаганите с данъци хора в света.