Четвъртото измерение

Кайл подаде кредитната си карта. Продавачът я постави в четящото устройство и общата сума беше изтрита от чипа на картата. После продавачът опакова навития на руло плакат и го връчи на Кайл.

Няколко минути след като се върна в книжарницата, Зак излезе в почивка.

— Къде можем да поговорим? — попита Кайл.

Видът на Зак все още излъчваше неохота, но след миг каза:

— Канцеларията?

Кайл кимна и Зак го отведе в задната стая, която приличаше повече на склад, отколкото на каквото и да е, което можеше да претендира да се нарича канцелария. Зак затвори вратата. Разнебитени стелажи за книги и две очукани бюра запълваха стаята. Никакви пари не бяха вложени за обновяването на тази част от магазина; външният вид беше от значение.

Зак предложи на Кайл единствения стол, но той поклати отрицателно глава. Зак седна. Кайл се облегна на един стелаж, който леко се помести. Той бързо се дръпна, нямаше желание и това да му се стовари върху главата; достатъчно му се беше струпало напоследък.

— Зак, аз обичам Беки — каза Кайл.

— Никой — изръмжа Зак, — който я обича, не би могъл да й стори това, което си направил.

Той се поколеба за миг, като че ли се чудеше дали не предизвиква съдбата. После с присъщата за младите прямота добави:

— Ти, мръсен кучи син!

Кайл имаше желание да му изкрещи в отговор и да го удари.

— Не съм направил нищо. Нищо, което да я нарани.

— Ти наистина си я наранил. Тя не може…

— Какво?

— Нищо.

Но Кайл беше научил някой и друг урок от Чийтах.

— Кажи ми.

Зак като че ли обмисляше какво да каже, но накрая просто изтърси:

— Тя дори не може да прави повече секс.

Сърцето на Кайл подскочи. Разбира се, Беки беше в полово активна възраст; та тя бе на деветнадесет, за бога. И все пак, въпреки че го подозираше, не му харесваше да чува за това.

— Никога не съм я докоснал с лоши намерения. Никога.

— Няма да й хареса, че разговарям с тебе.

— По дяволите, Зак, семейството ми се разпада. Имам нужда от твоята помощ.

— Май не каза това в четвъртък вечерта — усмихна се подигравателно Зак. — Нали беше семеен въпрос и за мен нямаше място там.

— Беки няма да разговаря с мен. Нуждая се от твоето посредничество.

— Какво? Да й кажа, че не си го извършил? Тя знае, че си го направил.

— Мога да докажа, че не съм. Затова съм тук. Искам да дойдеш в университета.

Зак, който носеше тениска „Райърсън“, настръхна; Кайл знаеше, че тези, които посещават другите два университета в Торонто, мразеха начина, по който типовете от То-ронтския университет говореха за него като за „университета“.

— Защо? — попита Зак.

— Там преподават съдебна медицина — каза Кайл. — Имаме лаборатория и познавам колега, който работи там. Той е давал експертна оценка за стотици случаи. Искам да дойдеш в тази лаборатория и аз ще се подложа на детектора на лъжата. Ще можеш да ми задаваш каквито искаш въпроси по темата и ще видиш, че казвам истината. Не съм наранил Беки — не бих могъл да направя такова нещо. Ще видиш, че това е истина.

— Би могъл да накараш твоя приятел да подправи теста.

— Тогава можем да направим теста някъде другаде. Ти назови лабораторията; аз ще платя, каквото трябва. После, след като знаеш истината, може би ще ми помогнеш да се разбера с Беки.

— Един патологичен лъжец може да заблуди и детектора на лъжата.

Лицето на Кайл пламна. Той се хвърли напред, сграбчи младежа за ризата. После обаче го пусна и вдигна ръце с длани навън.

— Съжалявам — каза той. — Съжалявам.

Кайл се мъчеше да се овладее.

— Казвам ти, невинен съм. Защо не ми позволиш да ти го докажа?

Сега лицето на Зак беше зачервено; явно беше вдигнал адреналина, мислейки, че Кайл ще го удари.

— Няма нужда да правиш теста — изръмжа ядосано той. — Беки ми каза какво е станало. Тя никога не ме е лъгала.

„Разбира се, че го е правила, мислеше Кайл. Хората непрекъснато се лъжат един друг.“

— Не съм го извършил — повтори той.

Зак поклати глава.

— Нямаш представа какви проблеми има Беки. Все пак, започна да се пооправя. Плака часове наред, след като си тръгнахме от вас в четвъртък, ала сега е доста по-добре.

— Но, Зак, ти знаеш, че с Беки не живеем заедно почти от година. Ако наистина бях извършил нещо лошо, тя със сигурност щеше да си отиде по-рано или поне да каже на някого веднага, след като напусна къщата.

— Мислиш ли, че е лесно да се говори за това? Нейният психотерапевт казва…

— Психотерапевт?

Кайл се чувстваше, като че ли някой го е ударил. Неговата собствена дъщеря ходеше на психотерапия. Защо, по дяволите, той нищо не знаеше?

— За какъв дявол ходи на психотерапевт?

Зак направи физиономия, която показваше, че отговорът е очевиден.

— Как е името на психотерапевта? Ако ти не ми вярваш, може би ще убедя него.

— Аз… не зная.

— Лъжеш!

Обвинението обаче направи Зак още по решителен.

— Не лъжа. Не знам.

— Как се е свързала с този психотерапевт?

Зак сви рамене.

— Той е същият, който е използвала по-голямата й сестра.

— Мери?

Кайл отстъпи назад, удряйки се в другото дървено бюро. Върху една салфетка в ъгъла му имаше наядена поничка, която падна на пода и се разчупи на две.

— Мери също е ходила на психотерапевт?