Четвъртото измерение

И все пак, усещането за още нечие присъствие беше безпогрешно.

Конструкцията бе пиезоелектрична.

Възможно ли беше да е излязла от строя? Възможно ли бе тя самата да преживява феномена, който Пърсингер от Лорентинския университет беше открил преди всички онези години? Можеше ли пиезоелектричните разряди на дошлата от Кентавър боя да предизвикваха в главата й халюцинации? Щеше ли скоро да види ангели или демони, или извънземни с големи глави, които идваха, за да я отведат надалече?

Тя затвори очи, възстановявайки интериора на конструкцията, после натисна стоп бутона. Може би този път нещо малко се е объркало с навлизането в психопространството. Тя пое дълбоко въздух, после пак протегна ръка към старт бутона.

Влезе отново близо до стената от черни шестоъгълници.

Усещането, че още нещо присъства там, беше дори по-силно отпреди.

Нещо се движеше в този свят, една блестяща вълна, която внасяше трептения в мислите на цялото човечество, в преживяванията на всички хора. Тази вълна нанесе удар и разбърка всичко по пътя си. Хедър се опита да проясни ума си, да действа като получател, а не като наблюдател, да се отвори към това, което преминаваше през психопространството, каквото и да беше то…

Кайл вървеше по „Сейнт Джордж“, връщайки се в „Мълин хол“ от часовете си в „Ню колидж“. Любимият му продавач на хот-дог бе застанал на обичайното си място пред библиотека „Робърдс“, под един рекламен чадър на Шоп-си в черно и жълто. Кайл се спря.

— Добър ден, професоре — каза гласът с италиански акцент. — Както обикновено?

Кайл помисли малко.

— Мисля, че имам нужда от ново обикновено, Тони. Имаш ли нещо по-здравословно?

— Имаме веджи-дог, зеленчуков. Без мазнини, без холестерол.

— Как е на вкус?

Дребният мъж сви рамене.

— Може и да е по-лошо.

— Ще си взема само ябълка — усмихна се Кайл, като избра една от кошницата на плота и подаде кредитната си карта.

Тони преведе стойността и върна картата.

Кайл продължи пътя си, като избърса ябълката в синята си риза, без да усети, че една закръглена фигура го следи.

Хедър се опита да потисне всички мисли, които препускаха из мозъка й.

Тя надви мислите си за Кайл. Надви мислите за дъщеря си. Надви мислите за Лидия Гуржиеф. Надви мислите за работата си, за съседите си, за телевизионните програми, които бе гледала, за музиката, която бе слушала, за случайните срещи, които я бяха оставили в кисело настроение. Тя потисна всичко това, опитвайки се да върне ума си към неговата първична форма, опитвайки се просто да слуша, просто да улавя, просто да разбира какво е това, което шумоли из психопространството.

И накрая проумя.

През живота си Хедър се бе натъквала на хора, които изживяват радост — бе видяла и как самата тя може да се зарадва, като емоцията премине от другия човек към нея. Същото би могло да се случи с гнева; тези неща бяха заразителни.

Но тази емоция — е, Хедър достатъчно често я бе изпитвала върху себе си, но никога не беше изживявала пренасянето отвън на тези чувства.

Досега.

Усещането при движението из психопространството беше равнозначно на удивление.

Абсолютна изненада; пълно изумление — дори ченето на Бог можеше да увисне.

Нещо изцяло ново се случваше — нещо, което колективният ум на човечеството не беше преживявал нито веднъж през всичките хилядолетия на своето съществуване.

Хедър се бореше да запази ума си ясен и да се опита да открие причината за такова едно всеобхващащо удивление.

И накрая го почувства, странно усещане, като че ли беше докосната от призрачна ръка, като че ли изведнъж нещо се появи там.

Така си беше.

Там имаше нещо.

За първи път в своето съществуване колективният ум на човечеството имаше усещане за присъствието на нещо друго, на някой друг.

Беше невероятно — абсолютно невероятно.

На нивото на колективния ум дори нямаше дефиниция за думата „самота“. Тя имаше смисъл само в три измерения, отнасяйки се за очевидната изолираност на отделните елементи. В четириизмерното пространство обаче тя беше безсмислена — безсмислена като това да питаш къде свършва вселената.

Или поне така беше мислил колективният ум.

Но сега в четвъртото измерение имаше още нечие присъствие.

Един друг колективен ум.

Човешкият колективен ум се бореше да схване новото положение. За него усещането беше толкова чуждо, колкото щеше да бъде за Хедър да види нов цвят, да усети пряко магнитното привличане, да чуе музиката на планетите.

Един друг колективен ум.

Какъв можеше да бъде той?

Хедър си помисли за маймуните — горили, шимпанзета и всички други организми. Навярно един от тези видове най-после бе направил пробив, беше надхвърлил ограниченията на животинската си порода и се бе сдобил със съзнание, способност за мислене, която, дори и да не беше измерима с тази на днешното човечество, може би беше сравнима с тази на нашите предшественици от вида Homo habilis.

Но не беше това. Хедър усещаше в сърцевината на своето същество, че не това беше отговорът.