Чосър и Домът на славата

Този път Суинфорд го поведе към задната част на катедралата, където имаше още помещения, използвани от двора, както и пералня, и складове. Стигнаха до една заключена врата. Хю Суинфорд похлопа с юмрук и съобщи името си. Чу се как отвътре се превърта ключ и се дърпат резета. Вратата се отвори и Чосър забеляза трима-четирима войници в полумрака. Хю го подкани с жест да влезе и той пристъпи в стаята. Вратата почти веднага се затвори, оставяйки придружителя му навън.

Чосър и войниците стояха на каменна платформа, от която стълби водеха надолу в мрака. Площадката бе осветена от димящи факли. Въпреки горещината навън, тук беше студено и влажно.

— Той е долу, сър — каза един от пазачите и взе една факла.

Джефри, който вече можеше да предположи кой е „той“, безмълвно последва по стълбите войника, на чийто колан дрънчаха ключове. Озоваха се в каменен коридор с нисък сводест таван. Предположи, че това някога е било част от криптата или гробница. На трептящата светлина на факлата той забеляза тухлени стени, в които имаше врати. Тук беше още по-студено и влажно. Вече му се искаше да излезе навън, на чист въздух.

В края на коридора имаше по-голяма врата с желязна решетка на височината на очите. Отвън стояха още двама войници. Те се изпънаха, когато Джефри и придружителят му наближиха. Когато стигнаха до вратата, войникът каза:

— Дадохме му най-хубавата стая — смехът на войника наподобяваше кучешки лай. Той взе ключовете от колана си, избра един с опипване и го пъхна в ключалката. После отвори вратата.

От килията се чу шумолене и Джефри за миг си представи, че вътре се е скрил някакъв звяр, но после разумът му надделя и той различи една фигура, седнала до отсрещната стена и подпряла брадичка на коленете си.

— Един момент, сър. Вземи това.

Нещо тежко и неудобно беше тикнато в ръката му — какво ли беше? Аха, ниско столче.

— Той може да седи на сламата, но на теб трябва да ти е удобно. И това ще ти трябва.

„Това“ беше малка маслена лампа, вече запалена.

— Ще затворим вратата, ще си затваряме и ушите, но помни, че сме нащрек. И не се приближавай много до него, макар да е окован, за да си в безопасност.

Чосър се зачуди как ще си затворят ушите и същевременно ще са нащрек. Влезе в килията, чу вратата да се затваря зад него и да я заключват и се почувства също толкова затворник, колкото и обитателят на килията. От отвора между стената и тавана се процеждаше светлина и навлизаше мъничко чист въздух. Без да се отдалечава от вратата, Чосър сложи лампата на мръсния под. Чувстваше се глупаво, държейки дървеното столче, но и не му се искаше да седне на него. След миг колебание той го сложи близо до лампата. После застана с гръб към вратата, без да закрива зарешетения отвор. Осъзна, че прави всичко това, за да не срещне на очите на мъжа, свит в мрака, и да не проговори първи. Откъм отсрещната стена се чу шумолене и дрънчене.

— Не се тревожи, мастър Чосър, в безопасност си — каза мъжът, познат като Хюбърт или Янус. — Окован съм, както ти каза стражата.

Когато отново чу равния му, безцветен глас, Чосър се поотърси от притеснението си. Все пак, това беше просто човек, макар и окован като чудовище. Пазачите бяха съвсем наблизо. Хюбърт не можеше да му навреди. Въпреки това нямаше намерение да остава дълго тук.

— Защо си искал да ме видиш?

— За да поговорим, но при едно условие.

— Затворниците не могат да се пазарят.

— Могат, ако имат какво да разкрият в замяна — отвърна Хюбърт.

— За това са мъченията — каза Чосър. — Стигне ли се до тях, няма място за уговорки. Искаш само болката да спре.

— Познавам болката.

Хюбърт помръдна и невидимите му окови издрънчаха.

— И?

— Несъмнено ще ви кажа нещо… рано или късно… ако ме измъчвате. И аз съм човек. Но дали думите ми ще са верни, дали ще са искрени? По-добре би било да говоря без принуда. Гонт го знае, той е по-мъдър от теб. Защо мислиш, че се съгласи да се видим насаме?

Хюбърт се изсмя и смехът му прозвуча също тъй странно като на острова, когато бе видял Бъртрам да се появява — също като възкръсналия Лазар. Неволно Джефри потръпна. Сякаш прочел мислите му, Хюбърт каза:

— Знаеш ли, че Лазар се е засмял?

Чосър мълчеше.

— Заради онова, което е видял отвъд — каза окованият. Костеливото му лице се очертаваше все по-ясно на слабата светлина. Едната му буза беше насинена. — Какво ли е видял Лазар, за да се смее? Видял е… че няма… какво… да се види.

Чосър се обърна към вратата и вдигна ръка, за да почука.

— Какво правиш?

— Отивам си. Не ме интересува какво ще кажеш, независимо дали ще е искрено или не.

— Защо дойде тогава?

— Така ми наредиха.

— Още не съм свършил.

— Но аз приключих с теб.

— Не искаш ли да знаеш кой уби Анри дьо Гияк?

Ръката на Чосър замря във въздуха. Той се обърна към окованата фигура.

— Нима знаеш?

— Да. Бях в гората същия ден и видях.

— Откъде да знам, че казваш истината?

— От скривалището си видях как заловиха горянина. Видях как един от войниците се престори, че намира пръстен у него. Това е вярно, нали?

— Никога не съм смятал, че Матийо е виновен.

— Ако казвам истината за това, защо да лъжа за убийството на Дьо Гияк?