Чосър и Домът на славата

Чосър замлъкна. Скоро щеше да мръкне. Внезапен полъх на вятъра разпръсна листата по пътя им. В далечината се виждаха стените на Кентърбъри. Щяха да стигнат в града навреме, за вечеря. Утре сутрин, както си беше обещал, щеше да посети гробницата на свети Томас и да му поблагодари за благополучното им завръщане. На стотици мили оттам може би дебнеше война. В Аквитания със сигурност щеше да има смърт и сражения. Но той не смяташе, че трябва да участва в този поход. Джон Гонт му беше казал, че не е негова грижа. „Прибери се у дома и пиши.“ Много добре, така и щеше да направи. Да се прибере. Да пише. След ден-два щеше да стигне до портата в Олдгейт. При жена си и семейството. Бебето скоро щеше да се роди. Как щяха да го кръстят? Чосър не се съмняваше, че ще е момче. Луис може би…

Спомни си как тръгна на път преди няколко месеца. Тогава никой не знаеше, че Хюбърт ги преследва. Доказателство за това откриха и когато си вземаха конете от Maison Dieu в Дувър, където бяха нощували. Когато попита за конярчето Питър, брат Джеймс каза на Чосър, че момчето е мъртво, че се пребило, падайки от стълбата в конюшнята. Това приличало на злополука, но след два дни открили и тялото на член на ордена на име Хюбърт в малката горичка срещу странноприемницата. Той явно бил убит, но не се знаело от кого. Чосър можеше да каже, че мъжът, който е отговорен за смъртта и на двамата, е под ключ в двореца на принца в Бордо. Но си премълча, за да избегне забавянето и усложненията. Това беше още едно нещо, което след време трябваше да съобщи на Джон Гонт. Може би тогава той щеше да размисли дали да остави жив толкова опасен човек като лъжливия монах.

Вече не се налагаше да се крият. Щях да спят в някой от по-хубавите ханове в Кентърбъри, не във „Феникс“. Чосър се усмихна при мисълта за лошото поведение на спътниците си на отиване, когато бяха преспали със съпругата и дъщерята на ханджията. Вероятно мастър Сампсън си го заслужаваше и от това би излязло чудесна история, която можеше да разказва в бъдеще, ако я поукраси малко. Щеше да се наложи да промени имената на хората и професиите. Ханджията може да стане дърводелец… не, воденичар. Всички знаеха какви са воденичарите. А двамата младежи щяха да бъдат… студенти, дръзки студенти, които заслужаваха да бъдат поставени на място. Това означаваше, че ще трябва да смени мястото от Кентърбъри на Оксфорд или Кеймбридж…

— Това ли е? — попита Нед, прекъсвайки мислите му.

— Кое?

— Историята ти. А какво станало с Аурелис? — попита Алан.

— А, Аурелис — каза Чосър, който вече беше забравил историята за Доригена и Арверагус и мислеше за следващата.

— Не може да го оставиш така неудовлетворен — каза Нед.

— Но Аурелис е доволен. Показал, че е много смел и благороден. Спечелил сърдечните благодарности на рицаря и неговата лейди. Показал, че притежава истинско благородство. Какво повече би могъл да иска — или какво искаш ти?

— Знаеш за какво говорим — отвърна Алан.

— Добре — каза Чосър с престорена умора, но доволен, че го карат да завърши историята си. — Помните ли, че докато Аурелис се възстановявал от битката си с морето, го приютили в една колиба на брега. И дъщерята на един от местните жители му давала греяно вино. Макар да бил замаян, той забелязал, че е много красива. Тя се възхитила на куража на Аурелис. Сърцето й се изпълнило с жал към този смел и красив младеж и тя се влюбила в него, макар че нищо не му казала. Те се срещнали отново случайно, няколко седмици по-късно на скалите. При първата им среща той не я бил разгледал добре — бил просто благодарен, че е жив, а и след това се разсеял от идването на Доригена и всичко, което последвало. Сега вече се бил примирил, че ще живее без любов. Но съдбата има начин да променя решенията ни. Прочетете Боеций.

— Как се казвало момичето? — попита Нед.

— Не знам — отвърна Чосър — В старата история не се споменава.

— Стара история? Мислех, че ти я измисляш — каза Нед.

— Нищо не съм измислил — отвърна Чосър.

— В конвоя ни на връщане имаше един кораб на име „Агнес“ — каза Алан. — Можем да наречем така момичето, както нарекохме останалите.