Джефри Чосър, Алан Одли и Нед Кейтън най-после се озоваха на родна земя. Бяха се разделили с актьорите в Дувър, след като слязоха от „Арверагус“. Луис Луп беше неутешим след смъртта на жена си, но непоколебимо решен отново да тръгне с актьорите си, които вече бяха с двама по-малко. Чосър забеляза, че на Нед Кейтън му е мъчно да се раздели с Алис Луп. Известно време младежът щеше да я носи в сърцето си, но после образът й щеше да избледнее, както бе станало с Розамонд дьо Гияк за самия него.
Джефри не каза нищо за признанието на Маргарет, твърдеше, че са си разказвали разни истории (което донякъде беше истина). Тя се обърнала да погледа залязващото слънце, загубила равновесие и паднала през борда. Съпругът й беше присъствал на последните й мигове, беше чул плясъка. С Чосър веднага бяха изтичали на борда, но в сините вълни не се виждаше нищо.
Чосър изпитваше известна вина за смъртта на Маргарет. Но си каза, че тя беше избрала да умре в „злополука“. Обзета от угризения, тя сигурно е смятала, че други ще платят за престъплението й, ако не се самоунищожи. Естествено, да се удави беше за предпочитане през унижението на публичната екзекуция, която щеше да бъде нейна съдба, ако Чосър бе разкрил на някого наученото от Хюбърт. Разбира се, можеше и да си премълчи, но убийството не остава скрито…
Ами Чосър? Той завърши историята, която бе започнал да разказва на Одли и Кейтън по пътя към Бордо и после, в помещението на стражата в Гияк. Тримата наближаваха Кентърбъри когато някаква случайна дума накара Нед да попита за края на историята.
— История ли?
— Да — отвърнаха почти едновременно Нед и Алан. — Краят на онази история. За жената на скалите, която видяла как съпругът й се удавил.
Удавил? Той си спомни за актьора Бъртрам, който се беше давил два пъти в Дордона, за последните мигове на Маргарет Луп.
— А, тази история ли? — каза Джефри Чосър — Докъде бях стигнал?
— Младежът спаси някого от вълните — отвърна Алан.
— Или щеше да го спасява — каза Джефри. — Когато пристигнахме в Бордо, ме попита дали историята ще завърши щастливо, Алан. Ето, прецени сам.
Той замълча, преди да подхване разказа си. Струваше му се, че го е прекъснал много отдавна.
— Докъде бях стигнал? Лейди Доригена се омъжва за рицаря Арверагус, който отива да се бие в Англия. Тя очаква завръщането му, но вижда как корабът му се разбива в скалите, съвсем близо до дома им. Оръженосецът Аурелис отдавна хранел чувства към Доригена, която вече била вдовица, и се предал на милостта й. Щяла ли да го приеме? Тя го съжалила, но му поставила условие да върне тялото на съпруга й от морето, за да може да го погребе достойно. Разбира се, това било невъзможно. Костите на Арверагус навярно били разпръснати по морското дъно. Аурелис отново изпаднал в отчаяние. Един ден се разхождал по скалите, когато видял малка рибарска лодка да изпада в беда. Подобно на големия кораб на Арверагус тя също се разбила в камъните. Без да мисли какво прави, Аурелис затичал по стръмната пътека към брега.
— Дотук беше стигнал — каза Нед — Драматичен момент.
— Да разказваш е изкуство — каза Чосър с леко самодоволство. — И така, оръженосецът Аурелис скочил във водата. Той можел да плува, но не и в тези води. В такива води никой не би могъл да плува. Студените вълни го оставили без дъх. Може би в нещастието си той бил решен по-скоро да сложи край на живота си, отколкото да спаси някого от потъващата лодка. После, докато се борел да се задържи на повърхността съвсем близо до брега — защото инстинктът е голяма сила и каквито и да били намеренията му, той не можел да се застави да остане завинаги под водата — внезапно нещо го блъснало по гърба. Решил, че е някоя греда от лодката или някой предмет, паднал от палубата. Но бил човек, вероятно вече удавен. Той плувал по лице, носен напред-назад от свирепите вълни.
— Без да знае дали човекът е жив или мъртъв, Аурелис се опитал да го хване. Тялото се отдалечило. Пляскайки във водата, той опитал отново, но тялото пак му се изплъзнало. При трети опит той успял да хване човека под ръцете и ритайки с крака, се насочил към брега, като се борел да не нагълта вода. Докато пет минути преди това на Аурелис му било все едно дали ще живее или не, сега отчаяно искал да отнесе товара си на сушата. И все още не знаел дали тегли жив човек или труп!
— Това му отнело много време, но точно когато силите му вече се изчерпвали, Аурелис усетил дъно. Краката му се хлъзгали по камъните, на няколко пъти падал обратно във водата, събарян от тежестта на човека, когото носел. После изведнъж се озовал на брега. Изтърколил се встрани от тялото и останал да лежи изтощен, без да усеща камъчетата, които се впивали в гърба му, нито лепнещите си мокри дрехи. Мъжът, когото бил спасил, още лежал по лице до него. По това време били дошли и други хора, привлечени от корабокрушението. Те отнесли Аурелис в една колиба, където държали рибарските си принадлежности. Изсушили дрехите му пред пламтящия огън, красиво момиче поднесло към устните му чаша греяно вино с подправки.