Чосър и Домът на славата

Не му тежеше на съвестта, че беше убил момчето, тъй като то не го беше послушало и бе разговаряло за него с брат Джеймс. Така бе предположил от колебанията преди отговорите му и думите на монаха преди малко го бяха потвърдили. В известен смисъл смъртта на момчето му беше спестила нуждата да се разправи с монаха, тъй като ако брат Джеймс се беше появил малко по-рано, докато говореше с Питър, щеше да се наложи да отговаря на някои неудобни въпроси за френските шпиони и кралските дела. Допускаше, че момчето бе искало да получи още няколко монети от половин пени, преди някой от Братството на Светия кръст да се появи и да го освободи от отговорността за странника. Подозираше и че молбата на Питър да види документа с печата беше опит да отвлече вниманието на мъжа, докато дойде помощ.

Мъжът отново седна и извади документа изпод наметката си. Разчисти сламата и боклука в едно кътче и приглади пергамента, колкото можеше в мрака. Опипа печата с пръсти. Документът и оловният печат в края струваха за него колкото теглото си в злато. Изображението — рицар на кон, изобразен в профил — не беше копие на кралския печат. Би било много опасно да го намерят у него. Всъщност мъжът винаги гледаше да избягва да твърди, че това е кралският печат, но да кажеш, че пътуваш по кралска работа, беше нещо съвсем друго. Ако някой решеше, че това е кралският печат, това си беше негова работа…

Пергаментът и печатът минаваха за истински, когато го покажеше на неграмотни като конярчето. Почеркът върху пергамента беше впечатляващ, тъй като беше на обучен писар — в стил, използван често за правни и административни цели. Освен това думите бяха на латински, още една преграда пред невежите и неграмотните. Мъжът също не беше сигурен какво гласят, но нямаше намерение да ги показва на някого, който щеше да ги разбере.

Той нави документа и го върна под дрехата си. Несъмнено щеше да му послужи пак. Отново полегна. Последните искри светлина изчезваха от небето с последен проблясък през цепнатините и дупките в дървения покрив. Отдолу се чу шумолене и нещо, което прозвуча като дишане. За миг мъжът си помисли, че брат Джеймс се е върнал, може би с други. Може би през цялото време беше подозирал, че нещо не е наред и нарочно се беше оттеглил. Или пък момчето не беше мъртво и в момента изпълзяваше от сламата. А може би бе възкръснало като Лазар. Веднъж мъжът беше гледал пиеса за него и си беше помислил, че ако хората започват да възкръсват, работата му вече няма да е сигурна. Но дълбоко в себе си беше сигурен, че момчето е мъртво, както бе сигурен и че идва нощ, затова след миг овладя страха си и повече не чу дишането.

Спа добре и скоро след зазоряване слезе от платформата. Въздухът беше хладен. Измъкна тялото на конярчето от яслата и го отнесе до подножието на стълбата. Сложи го приблизително там, където беше лежало предишната вечер. Но за разлика от тогава, сега то беше студено и тежко като глина. Най-накрая мъжът се изкачи малко по стълбата и с ножа си накълца двете най-горни пречки, докато можа без усилие да ги счупи с удар на лакътя. На пръв поглед всеки би помислил, че са се счупили под тежестта на Питър и момчето е паднало и се е пребило, а вкочаненото и студено тяло щеше да сочи, че това е станало по някое време миналата нощ.

После мъжът с вълчата усмивка се измъкна от конюшнята. Тъй като странноприемницата се държеше от монаси, хората вече се събуждаха и камбаната беше ударила за утринна служба. Той искаше да се увери, че дворът пред главната сграда е празен, преди да излезе през портата. Зазоряваше и небето бе осеяно с розови облаци. Наблизо се виждаше могила, обрасла с дървета и храсти. Мъжът бързо се мушна в горичката. Оттам можеше да наблюдава входа на Maison Dieu, без самият той да бъде видян. Не очакваше Чосър и спътниците му да се появят още известно време, но не искаше да рискува, ако решат да тръгнат рано за Франция. Беше запазил малко от хляба, донесен от момчето предишния ден, и докато чакаше, отхапваше малки хапки от него.

4.

Докато корабът си проправяше път през водата, хората на палубата се вкопчваха във всичко, което им беше под ръка. Заобленият нос се спускаше като чук върху вълните. Пътниците залитаха, заливани от пръските и пронизвани от вятъра. Парцалив платнен навес беше опънат на халки, за да ги предпазва от лошото време, но той не вършеше много работа. Все пак, да бъдеш на открито между въжетата, кожените ведра и останалия безпорядък на палубата, беше по-добре, отколкото да си затворен в някоя от подобните на тъмници каюти.