Чосър и Домът на славата

Джефри Чосър забеляза, че Нед Кейтън и Алан Одли се опитват да се държат смело, но явно за първи път излизаха в открито море. Бяха извадили късмет с попътния вятър и корабът им „Сейнт Томас“ — Чосър се надяваше името да е добра поличба — тръгна рано от Дувър. Ако вятърът не се променеше и избегнеха пиратите, бурите и някои приумици на провидението, трябваше да стигнат в Кале до края на деня. Буря едва ли можеше да се очаква, а пиратите обикновено действаха по на запад в открито море. Оставаха само приумиците на провидението.

Вместо да мисли за опасностите, над които нямаше власт, Чосър наблюдаваше спътниците си. Не се безпокоеше, че Одли или Кейтън ще направят нещо глупаво като в хана „Феникс“ в Кентърбъри. На кораба възможностите бяха ограничени, особено ако не се чувстваш много сигурен в краката или стомаха си. Но инстинктивно беше огледал набързо трите дузини пътници, които бяха на палубата. И беше забравил за повечето от тях.

Неколцина бяха английски служители в Кале, прецени той — цивилни, които живееха в крепостта и работеха в митницата или изкупуваха вълна. По лицата им си личеше, че бяха на държавна служба — израженията им бяха сухи, малко надменни — и се държаха настрани от останалите. Имаше малка група войници, които пътуваха към крепостния гарнизон, който трябваше да се подсили, предвид положението. Носеха се слухове за война. Французите вдигаха врява за тъй наречената английска „окупация“ на Кале, макар че врявата може би трябваше да отвлече вниманието от онова, което ставаше по на юг, в Аквитания. Но опасността от война явно не беше разколебала пътниците. Имаше и две жени, които разговаряха с моряците и чиито жълти и червени рокли не бяха много подходящи за това ветровито пътуване. Чосър предположи, че се надяват да си намерят по-добри клиенти на другия бряг, но още оттук се бяха хванали на работа. По-възрастната си играеше с кинжала, който висеше на врата на капитана. Той беше промушил брадатото си лице между двете жени. Имаше огромна уста — като на кит, помисли си Чосър — и сякаш искаше да погълне двете жени цели, както китът бе погълнал Йона.

Но Чосър се интересуваше само от онези, които се бяха качили последни. Няколко кораба заминаваха за Франция почти по едно и също време, за да се възползват от хубавата утрин и благоприятния вятър. За Чосър, който не разбираше от кораби, изборът на един от тях беше чисто импулсивен. Всъщност той се бе насочил към „Кристофър“, голям търговски кораб, преди внезапно да се отклони към по-малкия „Сейнт Томас“, закотвен на петдесет метра от него. Алан Одли не каза нищо, но Нед Кейтън го попита на какво си играе, ядосан, че трябва да носи багажа си по-надалеч. Какво му имало на първия кораб, всеки можел да види, че е по-здрав и солиден. Чосър не му беше отговорил, зает да наблюдава дали някой друг рязко се отклонява към „Сейнт Томас“ като тях. Но на кея, вече отрупан с бурета и бали вълна, имаше прекалено много хора — пътници, работници от пристанището, моряци, рибари и зяпачи — за да бъде сигурен, че никой не ги следи.

През последните няколко дни, макар че не общуваха с никого, подозренията на Чосър, че някой ги следи, се усилваха. Това усещане беше особено силно вечерта, когато пристигнаха в Кентърбъри и само лудориите на спътниците му го бяха изместили от ума му. Докато яздеха към Дувър на другия ден, чувството беше изчезнало и той, малко или много, беше забравил за него, докато не отидоха на пристанището… Тогава отново беше почувствал тревога, макар че край портата се навъртаха само обичайните просяци и нехранимайковци. Тя не го напусна и когато влязоха в предния двор на Maison Dieu, и през цялата вечер след това.

А на излизане оттам при първите лъчи на слънцето Чосър беше усетил почти осезаемо, че ги наблюдават. И други пътници потегляха по същото време. Край конюшните настъпи някакво раздвижване и той дочу, че е станала злополука — някой паднал от стълба. Няколко облечени в черни раса монаси от ордена тичаха нататък. Но Чосър и спътниците му нямаше с какво да помогнат — а и опитът го беше научил, че събралата се тълпа в тези случаи само влошава положението — затова побързаха да излязат през портата.

В тази ясна майска утрин по улиците вече се виждаха ранобудни граждани. На известно разстояние от портата, върху малка могила, растяха няколко дръвчета, почти напълно разлистени, които хвърляха шарена сянка. Ако някой искаше да наблюдава пристигащите и заминаващите от странноприемницата, би избрал точно това място, помисли си Чосър. И дали защото си го помисли, или защото между дърветата наистина имаше някой, който ги наблюдаваше, той почувства как косата на тила му настръхва. Но удържа на порива си и не се обърна назад.