Чосър и Домът на славата

— Е, поне не си дава вид на нещо, което не е — каза Джефри Чосър, оглеждайки изкорубените и изронени стени, и несръчно закърпения покрив. „Не е овен, който се преструва на агне, а истински овен.“

— Вижте по-добре табелата, сър — каза Холи. — Разгледайте краката.

— Пет са — забеляза Нед Кейтън.

— Точно така — каза нисичкият мъж, почесвайки се по носа. — Мисля, че старият ханджия си е направил шега. Той бил французин. Овен с пет крака е нещо уникално и той се надявал, че и ханът му ще бъде такъв. Сега собственикът е англичанин, но предпочете да запази името.

— Овен с пет крака е rara avis, „рядка птица“ — каза Нед Кейтън и се засмя на собствената си шега.

Алан Одли не се усмихна. Още не се беше възстановил от пътуването по море и изглеждаше сякаш е очаквал нещо по-уютно от „Овена“, независимо дали е с четири или пет крака.

Роджър Холи поздрави цветисто ханджията, чието име беше Бърли3. Въпреки името си и обичайния вид на собствениците на подобни заведения обаче, той приличаше на вейка. Холи обясни, че води важните гости от Англия, за които го е предупредил. После настоя да ги придружи до стаята им, която се намираше в края на коридора. Тя беше почти изцяло запълнена от голямо легло. През закрития с пергамент прозорец проникваше малко светлина от двора.

— Има ли нещо, с което мога да ти помогна, мастър Чосър?

— Да, мастър Холи.

— Само кажи.

— Аз и приятелите ми не сме знатни особи. Пътуваме за Бордо, за да търгуваме с вино и нищо повече. Ако някой те попита какво правим тук, трябва да му кажеш това.

— Но мога ли да попитам защо всъщност сте тук?

— За да търгувам с вино, мастър Холи.

— Много добре.

От тона на мъжа беше ясно, че е засегнат. Чосър побърза да го успокои.

— Благодаря ти за всичко, което направи за нас, Роджър. Ако искаш да ни помогнеш още, можеш да ни осигуриш три койки на „Арверагус“ за утре.

— Много добре, мастър Чосър. Радвам се, че мога да ви услужа.

И той си тръгна, не толкова ентусиазиран, колкото при посрещането им.

— Кой беше този човек? — попита Алан Одли.

— Холи е един от шпионите на Гонт — отвърна Джефри.

— Шпиони? — обади се Кейтън — Защо са му нужни шпиони на английска територия?

— Кале е бил френско пристанище допреди двайсет години, когато сме прогонили французите оттук. Може и да не са останали много от тях, но можеш да бъдеш сигурен, че не са благоразположени към нас. Така че е благоразумно кралят или някой от синовете му да наемат някого, който ще се ослушва за признаци на недоволство.

— Защо просто не отидем сами да си запазим койки на този кораб? — попита Нед Кейтън.

— Защото не искам да ме виждат из този град повече, отколкото е необходимо — каза Чосър. Не спомена за усещането, че са преследвани. — Кале не е Лондон, където цяло море ни дели от френските ни приятели. Ние сме на границата и те са само на няколко километра от нас. Сега ще вечеряме и ще се наспим, тъй като не знаем колко рано ще се наложи да станем сутринта.

— Говориш сякаш сме на поход, Джефри — каза Кейтън.

— Последния път, когато бях в Кале — отвърна Чосър — бях на поход.

Хюбърт почерпи Роджър Холи още едно питие. Добре се беше подредил човекът със скръбното лице. Седяха в една кръчма на няколко преки от „Петкракия овен“. Хюбърт беше съблякъл расото си в една уличка, макар че още не се бе отървал от него, защото можеше да се окаже отново полезно. Беше го прибрал в сивата торба, която сега лежеше между краката му. За Холи той беше обикновен гражданин.

От своя страна Холи вече беше съобщил на Джефри Чосър за успешното приключване на задачата си. Беше им намерил три койки на „Арверагус“ и потвърди, че той заминава за Бордо с два други кораба на следващата сутрин. Чосър и спътниците му вечеряха в хана, където Холи им беше намерил стая. Не го бяха поканили да се присъедини към тях. Разочарован — тези лондончани не знаеха какво е да си шпионин, да бъдеш вечно сам и неоценен — Холи беше напуснал „Овена“ мрачен и с наведена глава.

След няколко минути се бе сблъскал с висок, усмихнат мъж. Буквално. Но непознатият не се беше ядосал, дори се беше извинил. Беше му казал, че е чужденец и не гледа къде ходи, защото си търси прилична кръчма. Дали той не знае такова място в Кале? Минути по-късно Хюбърт и Холи седяха един до друг на пейка в „Златната капка“.

— Какво правиш в Кале, сър?

— Тук съм по работа — отвърна Хюбърт.

— По работа, всички са тук по работа. Поне така казват. С вино ли търгуваш?

Хюбърт сви рамене, но не каза нищо.

— Търговията с вино е удобно прикритие.

— Предполагам.

— Всъщност и аз дойдох тук по важна работа — каза другият и се почеса по носа.

— Така ли? — попита Хюбърт.

— Шшшт! — каза Роджър.

— Тогава няма да те разпитвам. Наричай ме Хюбърт.

— А аз няма да ти кажа… Хюбърт. Честно казано, не мога да ти кажа. И мен ме държат на тъмно.

— Само те използват — каза Хюбърт, усмихвайки се с леко съчувствие.

— Да, като момче за всичко — да им намирам стаи, да им уредя пътуването с кораба. Големци от Лондон!

— На кой кораб?

— „Арверагус“.

— Знам го. Пътува за Кадис.

— За Бордо, приятелю. Тръгва рано сутринта.