Чосър и Домът на славата

— Няма кого друг да изпратя, Джефри, — каза Гонт. — Само ти имаш връзка с граф Дьо Гияк… с неговото семейство… и достатъчно дар слово, за да го убедиш да не минава на страната на френския крал. Дарбата да убеждаваш. Ти си поет, за бога! Какво друго правят поетите, освен да ни убеждават в неща, които никога не са съществували, нито пък ще съществуват? Те могат да постигнат невъзможното.

— Това невъзможна мисия ли е?

— Не и за човек с твоя гений — каза Гонт.

— Ласкателство — каза Чосър.

— Да, използвай ласкателство, използвай каквото е нужно.

— Нямах това предвид, милорд. Но ако ще ме пращаш в Аквитания с придружители, поне ми дай хора, които могат да се грижат не само за мен, но и за себе си.

А какво беше получил? Алан Одли и Нед Кейтън, двама млади глупаци, които вече се държаха като герои от неприличен фарс с креватни подвизи и объркани самоличности. Сега трябваше да се занимава и с тях. Освен ако присъствието им не означаваше нещо повече… Инстинктивно попипа врата си за кесията, която не беше свалял, откакто излезе от дома си в Олдгейт. Гонт му беше поверил съдържанието й с думите да го използва само в краен случай.

Някакъв шум извън тясната спалня го изтръгна от мислите му. Дочу бързо драскане отвън. Веднъж, два пъти, три пъти. И толкова. Звучеше като удар върху кремък. След известно време чу, че външната врата се отваря. Може би някой беше излязъл да се облекчи, както беше направил Кейтън? Но за това не беше нужна светлина.

Чосър седна в леглото. Тези нощни шумове започваха да го изнервят. „Легни и заспивай“ — каза си той. „Утре трябва да станеш рано, за да хванеш прилива.“ После му хрумна, че отварянето на вратата може да означава, че някой е влязъл в сградата, а не е излязъл. Миг по-късно сладникава миризма изпълни ноздрите му.

Чосър скочи от леглото, без да се замисля, и изскочи в коридора. Вратата към двора беше полуотворена. Той изтича навън само по риза и панталони. Пламъци ближеха външната стена на спалнята, искри хвърчаха във въздуха. Той се огледа из двора за ведро или буре с вода, но след като беше гледал в огъня, очите му бяха заслепени и не можеше да различи нищо. Хукна обратно вътре, грабна завивката, с която бяха завити спътниците му и им извика. След това не помнеше какво е казал, дали са били имената им, някаква заповед или предупреждение.

Когато излезе навън, той се накани да хвърли завивката върху огъня, за да го задуши. Но преди да успее, две ръце го обгърнаха. За миг си помисли, че е някой от останалите, който си прави шега, но само за миг. Почувства нечий дъх върху тила си, после една ръка го стисна за гърлото. Огънят танцуваше, искрите летяха още по-френетично. Почувства топлината му върху лицето си. Ръцете му бяха заети със завивката и му трябваше миг, за да я хвърли на земята и да ги освободи. В този момент пръстите на нападателя му вече си играеха с връвта, която висеше хлабаво от врата му. Ако убиецът вече не беше стиснал Чосър за гърлото, той щеше лесно да я скъса и да вземе кесията, която висеше от нея.

Джефри почувства как натискът върху гръкляна му се засилва, дори когато стисна пръстите на мъжа, които дърпаха връвта. Като изви назад един от тях, той успя да го накара да я пусне. Но това само влоши ситуацията, тъй като сега Хюбърт използва свободната си ръка, за да помогне на другата, с която го стискаше за гърлото. Той дърпаше главата на Чосър нагоре и назад. Убиецът беше по-висок от него и със сигурност по-силен. Поетът чу пукота на горящата стена. Беше му зле, чувстваше се замаян. Все още неизпълнилата се луна плуваше пред замъгления му поглед. Помисли си „няма да доживея до пълнолунието“. Усещаше топлината на огъня върху коленете си, но звукът на горящото дърво беше изместен от бучене в ушите му.

Нападателят го разтърсваше наляво-надясно като куче плъх. Сякаш му бяха пораснали няколко ръце и всички те се размахваха в нощния въздух. После хватката около нещастното му гърло се отпусна, преди да изчезне напълно и Джефри падна по гръб на земята.

Мина известно време. Той лежеше, съсредоточен върху усилието да вкара въздух в дробовете си. Болеше го като дишаше, но все още беше жив. Над него се наведоха лица, осветени от проблясващите пламъци.

— Джефри, добре ли си? — попита Нед Кейтън.

— Какво стана? — каза Алан Одли.

Въпреки болката той долови загрижеността в гласовете им. „Може би греша за тях“ — помисли си. Нед и Алан са добри души. Инстинктивно посегна към шнура на шията си. Слава Богу, беше още там.

Опита се да каже нещо, но не се чуха никакви думи, само хриптене. Вдигна глава. Група хора танцуваха пред огъня. Защо танцуваха? Не, опитваха се да потушат пламъците. Водата, изливана от ведрата, се плискаше из задимения въздух. Хората разпръскваха горящите парчета дърво, за да има по-малко храна за пламъците. Искри прехвърчаха като светулки. Върху част от огъня хвърлиха голямо платнище. То засъска, изпусна пара и Чосър разбра, че е било намокрено.