Чосър и Домът на славата

Времето се влачеше, докато пълзяха покрай крайбрежието на Пикардия, а после и на Нормандия, понякога губейки от поглед сушата. Отначало Чосър използваше принудителното безделие, за да чете любимия си Боеций. Мислите му често се насочваха към Филипа, Елизабет и малкия Томас. Когато се завърнеше при тях, семейството щеше да се е увеличило. Той помнеше мириса на мляко, който се носеше от последното новородено в ръцете на кърмачката. Помисли си за мъката на жена си при раздялата и му се прииска да може да върне времето, за да й каже всичко, което беше пропуснал.

Мислеше и за Розамонд дьо Гияк, тъй като всеки полъх на вятъра го приближаваше до целта.

Макар че беше пленник на съпруга й, Чосър прекарваше много време с нея. Тя беше няколко години по-млада от Анри, но по-висока от него и кожата й беше светла за разлика от неговото обветрено лице. Чосър беше очарован. Разговаряха за книги и поезия. С мъжа говореха за честта, с жената обсъждаха стихове за любов, красота и романтика.

Особено ясно Чосър помнеше Розамонд да рецитира едно стихотворение. Беше го направила, за да покаже превъзходството на стиховете, написани на френски, над английските. Той не бе й възразил, особено след като я чу. В стихотворението тя описваше красивите черти на въображаемо момиче, което след като споменаваше изящното си чело или белите си гърди, в края на всеки куплет питаше: „Красива ли съм аз?“ Думите бяха провокиращи, но зад закачката се усещаше нотка на молба, сякаш момичето — или самата Розамонд — се нуждаеше от увереност. Последният стих от последния куплет гласеше: „О, бях ли красива?“ и в гласа й се промъкна нова нотка, сякаш приемаше, че красотата й неизбежно ще повехне, може би не утре, но все пак твърде скоро.

Чосър се беше влюбил в Розамонд. За младеж като него беше почти неминуемо да се влюби в красива омъжена жена, само година-две по-възрастна от него. Така бяха правили рицарите в отминалите дни или поне тъй твърдяха легендите. Но неговата страст беше също толкова безнадеждна, колкото и техните. Дори повече, защото обикновено в рицарските истории краят беше щастлив или още по-добре — трагичен. В неговия случай не се случи нито едното, нито другото. Първо, Розамонд имаше деца — току-що беше родила първия си син след две дъщери, а децата обикновено не присъстват в легендарните любовни истории. И второ, Чосър дори не беше рицар, а само оръженосец, издигнал се йомен, докато Розамонд беше жена, израснала, гледайки през прозорците на замъка Гияк, откъдето погледът не стигаше до края на земите, владени от нейния съпруг. Жена, омъжена за един от най-могъщите мъже в Аквитания.

Въпреки това, когато откупът беше платен и Чосър трябваше да напусне владенията на Гияк, той написа поема за Розамонд. В нея се говореше за мъж, освободен от плен, който открива, че все още е пленник на любовта. Тъй като знаеше, че може би никога вече няма да я види, му беше по-лесно да излее мислите си на хартия. Успя находчиво да балансира противопоставянето на освобождаването си и любовния плен.

Остави стиховете в стаята на Розамонд така, че тя да не ги намери веднага. След това се беше чудил колко често е чела редовете му — дали многократно или просто ги беше погледнала и беше оставила листа, или може би дори го бе скъсала.

Джефри не знаеше какво е станало с Розамонд дьо Гияк. Естествено, тя щеше да бъде по-възрастна, както и самият той, и може би по-мъдра. Нямаше представа от чувствата й — може би никога не беше имал — и се чудеше дали у него все още гори искра от старото увлечение. Скоро щеше да разбере, макар че пътуването сякаш траеше цяла вечност.

Докато плаваха покрай брега към Аквитания, известно време те се радваха на благоприятен вятър и се разсейваха от неразбираемите викове на моряците към юнгите, които вършеха повечето работа. Но след като завиха зад нос Хага, времето се промени и те се оказаха в по-опасни води, в море, осеяно със скали, подобни на малки островчета. Въпреки всичко имаше нещо успокояващо в това доказателство, че наблизо има суша. За Чосър и спътниците му откритото море беше огромно водно пространство, където няма за какво да се хванеш. На „Аурелис“ свърши прясната вода и малката флотилия хвърли котва на един по-голям остров, където имаше много извори. Джак Дарт им каза, че имат късмет да са част от добре защитен конвой, тъй като обитателите на близкия остров Сарк имали навика да нападат уязвимите кораби. И този път не преувеличаваше. Когато се загледаха през ситния дъждец, през стотината метра вода, която ги разделяше от другия остров, те видяха фигури, изправени върху високите гранитни скали, мълчаливи и бдителни.

Известно време след това Джефри Чосър разказа една история на спътниците си. Нед Кейтън му беше поискал книгата на Боеций. Чосър се колебаеше да я даде на когото и да било и се измъкна с обяснението, че Нед трудно ще разчете почерка му.

— Самият аз трудно го разбирам — каза той, показвайки една особено грозно изписана страница. — А и защо ти е да я четеш, Нед? Нима търсиш утешението на философията?