Чосър и Домът на славата

— Нед търсеше нещо по-леко — каза Алан Одли.

— Тази не е много лека — каза Чосър облекчено и прибра книгата.

— Тогава ни разкажи нещо — каза Алан. — Някоя неприлична история или пък любовна. Нещо, с което това досадно пътуване да мине по-леко.

— История… сега пък искате история…

Точно това очакваха. Нали той беше поет, творец? Корабът се клатушкаше из бурното море, небето се смрачаваше. На сушата може и да беше лято, но не и в морето. Джефри Чосър напрегна ума си.

— Имало някога един младеж, който… Не, една млада жена, която… живеела на онзи бряг отсреща — започна Чосър и посочи към брега на Бретан, тъмна линия ниско вляво. — Името й било… Нека кажем, че името й било Доригена.

— Като на кораба ли? — Алан посочи с палец през рамо към кораба, който се виждаше зад кърмата.

— Да, това е хубаво име и за жена, и за кораб. Дори по-добро. Всъщност и другите ми герои ще бъдат наречени на нашите кораби. Доригена била благородна дама, наскоро омъжена. Мъжът, който я ухажвал и се оженил за нея, бил рицар на име… Арверагус, като този кораб.

— Естествено — каза Нед Кейтън.

— Арверагус положил много труд, за да спечели ръката й, мислел я за недостъпна и надменна. Но тя просто се държала така, както се предполагало, че трябва да се държи една дама през онези дни. И всичко се променило, когато се оженили.

— По-лошо ли станало? — попита Нед Кейтън.

— Обикновено е така, нали, Джефри? — каза Алан.

— В тази история нещата се подобрили, защото Арверагус и Доригена наистина се обичали. И когато се оженили, си дали обет. Обещали си…

Прекъсна го вик от наблюдателницата. Били забелязани няколко кораба — пред конвоя и по-близо до сушата, платната им вече били свалени заради влошаващото се време. Сега опасността се криеше не само в приближаващата буря, но и в тези непознати кораби. Всички на палубата, включително Одли и Кейтън, се струпаха на фалшборда или се качиха на надстройката над носа, за да виждат по-добре. Стрелците се надяваха да са френски, докато капитан Дарт мрачно сподели подозренията си, че са пирати. Но когато се озоваха между тях, разбраха, че е конвой, тръгнал от Аквитания — смесица от търговски и бойни кораби. Размениха си поздрави, отнесени от силния вятър.

„Арверагус“, „Доригена“ и „Аурелис“ продължиха да порят черните вълни, които прииждаха безспир от запад. Корабите се движеха тежко през водата, корпусите им сякаш изчезваха под талазите, а в следващия миг се извисяваха така, че мачтите изпъкваха на фона на жълтеникавото небе. Палубата на „Арверагус“ беше обляна от пръски и непрестанно се накланяше на една страна. Въпреки това Чосър предпочете да остане навън, колкото по-дълго можеше. Внезапно почувства ръка на рамото си. Беше Алан Одли. Черните му къдрици бяха вир-вода.

— Какво става, Джефри?

— Нищо не зависи от нас, Алан. Можем само да се молим.

— Не, какво става по-нататък в историята ти?

— А, в историята — каза Чосър. — Ще трябва да намеря по-подходящ момент, за да я разкажа.

— Ще завърши ли щастливо?

Думите му сякаш не се отнасяха само за историята.

— Да завърши? Та тя едва е започнала.

Чосър не знаеше колко бе прав. Следващият ден и нощ бяха най-ужасните от пътуването. Трите кораба почти не напредваха, но непрекъснато се люшкаха сред бурното море. Ако човек излезеше на палубата, биваше подмятан на всички страни и подгизваше до кости, а съществуваше и много голяма опасност някоя по-силна вълна да го отнесе през борда. Дори артилеристите бяха принудени да се подслонят при стрелците на носа. Бяха твърде заети да повръщат и да стенат, за да имат сили да спорят. Увитите оръдия, празната маса, провизиите, продавани в по-спокойно време, бъркотията от въжета и ведра — всичко изглеждаше безкрайно крехко и незначително на фона на разкъсваните от вятъра небе и море.

Но да стоиш вътре означаваше да бъдеш подхвърлян върху тясна воняща койка, заслушан в кашлицата, стоновете и повръщането, които те заобикаляха от всички страни. Беше ад — или поне чистилище. Чосър се опитваше да търси утешение в Боеций и неговата философия, но и книгата не му помагаше. Е, помисли си той философски, дори най-възвишената философия не може да излекува зъбобол.

После бурята отмина и те се насладиха на няколко дни спокойно плаване. Мастър Дарт, жизнерадостен в най-тежките моменти, се върна към обичайното си мрачно настроение. Сега отляво се простираше друга територия. Това вече не бяха Нормандия, Пикардия или Бретан, които бяха в английски ръце или обект на спор между англичани и французи, а вражеска територия — самата Франция. Не след дълго те преминаха покрай мястото близо до устието на Жиронда — Нотр-Дам-дьо-ла-Фен-дьо-Тер — където поклонниците, тръгнали към Компостела, обичайно слизаха и благодаряха за благополучното си пътуване. Конвоят не спря, но когато видяха църквата, повечето от пътниците се помолиха и благодариха на свети Яков, че ги е довел успешно дотук.