Чосър и Домът на славата

Тримата мъже довършваха виното си пред гаснещия огън в залата, където току-що бяха вечеряли. Изглежда в хана нямаше други посетители. От кухнята на „Феникс“ ханджийката им беше донесла вино, което би трябвало да е кларет, и храна — несъмнено овнешко задушено. Беше любезна и също като съпруга си се опитваше да спечели благоразположението ми. Докато слагаше чиниите на масата, тя се наведе ниско над раменете им.

— Изгледа ме похотливо — каза Алан.

— Тази ли? — попита Нед, сочейки с палец отдалечаващата се ханджийка.

— Не тя. Дъщерята.

— Те винаги гледат така — каза Нед.

— Повярвай ми, тази не се шегуваше.

— Хубава ли е?

— Зависи къде ще я погледнеш.

— А ти къде погледна, Алан?

— Ти къде мислиш? Има гърди като на свиня майка — каза Одли, разпервайки длани, при което се поля с вино. — Казах й, че са като нарове.

— А тя какво ти отвърна?

— Не каза много, но се разбрахме без думи. Предимно се кикотеше. Казва се Алисън.

— Нарове? От теб ще стане поет, Алан. Нали, мастър Чосър?

— Два нара не правят от всекиго поет — отвърна Джефри.

— Нито пък Алисън е подходяща героиня за нашата история — каза Нед. — Трябва да променим името й. Твърде обикновено е за любовен роман. Не може ли да бъде Емили?

Джефри пресуши чашата си и изжабурка уста. После изсумтя и направи гримаса, надявайки се да отвлече вниманието им от момичето. Последното, което им трябваше, беше кавга за някакво си момиче.

— Нещо не е наред с виното ли, мастър Чосър?

— Има вкус на испанско — каза Джефри, който го бе усетил от първата глътка.

— Но ние поръчахме от френското.

— Странни неща стават с бордото — каза Джефри. — То често се оказва складирано до виното от Кадис например, и по някаква магия съдържанието на испанското буре се мести в съда на по-скъпия си съсед.

— Значи този Симпсън или как му беше името ни измами — каза Алан. — Поръчахме си кларет от Бордо.

— Ще се оправя с това утре, когато плащам на Сампсън.

— Защо не разберем още сега защо налива лошо вино на благородници? — попита Нед.

— Да го натупаме — предложи приятелят му — за да разбере какво е да мамиш кралски пратеници. Лошата постъпка заслужава наказание. Трябва да му дадем урок.

— И след като го направите, ще трябва да си търсим друго място за нощувка — каза Джефри — Не, да го оставим за утре.

— Ти си син на винар, нали, мастър Чосър? Имаш усет към виното.

„И не си така добре образован като нас“, искаше да каже Алан. „Не си син на правник или на придворен като нас.“

— Не знам дали имам усет към виното, но обонянието ми е като на майка ми — надушвам проблемите — отвърна Чосър — Няма да споменавате повече, че сме кралски пратеници. Аз нищо не знам за това. Пътуваме по друга работа.

— И каква е тя?

Пристъп на раздразнение обхвана Чосър поради високомерието и безразличието на двамата младежи. Искаше му се да тръгне на другия ден и да ги зареже. Но успя да заговори с равен и търпелив глас, сякаш обясняваше на деца.

— Нося писмо от Никълъс Бембър, което ме упълномощава да преговарям с няколко износители на вино в района на Бордо. Бембър живееше близо до нас във Винтри Уорд. Стар семеен приятел е и бе така добър да ми даде повод за пътуването.

— Значи наистина си експерт по гроздето — каза Алан.

— Няма стих, написан от любител на водата — каза Чосър — Римският поет Хораций го е казал пръв, но мнозина поети биха се съгласили с него.

— И поет ли си? — попита Нед.

— Тази титла би трябвало да бъде запазена само за великите италианци — каза Чосър. — Аз бих бил доволен да съм творец.

Това ги накара да замълчат, а може би бяха уморени или пък не ги интересуваше. Джефри беше уморен. Очакваше да заспи веднага. Виното би трябвало да помогне, независимо дали скъпо бордо или евтино кадиско. Алан Одли и Нед Кейтън спяха на едно легло, а Джефри — сам на тясно креватче на около метър от тях. На горния етаж имаше няколко малки стаи, може би половин дузина, в които се влизаше от галерия, гледаща към залата, където се бяха нахранили. Огънят беше угаснал, но луната, наполовина пълна, промушваше пръсти през цепнатините на капаците.

Чосър не можеше да заспи. Виното не му помогна. Наблюдаваше как бялата светлина пълзи по неспокойните крайници на спътниците му като неземен прилив. От време на време Алан и Нед си шепнеха или се смееха като любовници. По-късно един от тях, вероятно Нед, започна да хърка.

Но Джефри още не можеше да заспи. Замисли се за Филипа и семейството си. Сети се за Розамонд дьо Гияк и как съдбата ги беше срещнала след повече от десет години. Мислеше за срещата си с Джон Гонт преди няколко дни и за важността на онова, което трябваше да бъде предприето; за това, че не е достоен за задачата, а после си каза, че най-лошият момент да решаваш такъв въпрос е нощем, когато не можеш да заспиш. Опипа връвта на кесията, която носеше на шията си ден и нощ. Постоянният й допир до кожата му беше по-скоро заплашителен, отколкото успокояващ.