Чосър и Домът на славата

— Онова, което става между Анри и мен е… поверително. Ако искаше, той щеше да ти каже.

— А може би вече ми е казал. Но аз се интересувам какво ще кажеш ти. Навремето щеше да ми кажеш.

Жилнат от забележката й, Чосър отвърна:

— Но ти щеше да бъдеш тактична и да не питаш.

— След малко ще кажеш, че това са мъжки разговори, неподходящи за женски уши. Но всичко, свързано с Гияк, е и моя работа. Това е много стар и прочут род. Смяташ ли, че не вземам бъдещето му присърце? Знам, че залозите са много високи.

Джефри установи, че не може да отвърне на прямия й поглед. Светлината извън завесите все повече се засилваше. Тя още не се бе облякла за деня и руменината по лицето й бе неподправена. Чудеше се дали беше планирала небрежната си поява в обикновена бродирана роба. (Естествено, че бе планирана, помисли си). Вече не беше младата жена, която бе обичал безнадеждно, когато беше деветнайсетгодишен, а и бе няколко години по-възрастна от него, но все още бе хубава, а изминалите години й бяха придали зрелост и по-голяма увереност. Щеше да му е трудно да й откаже и тя го знаеше.

— Знаеш, че положението в Гийена е нестабилно — каза той. — Френският крал вече обяви намерението си да завземе територията.

— А вашият обяви намерението си да я задържи.

— Би могло да се каже, че Едуард е и твой крал — отвърна Чосър.

— Какъв късмет, че имаме такъв избор на крале!

Тя се засмя невесело.

— Кралете не обичат да бъдат избирани — каза Джефри. — Прекалено много са свикнали те да избират. И ако не стане тяхната, обикновено хващат оръжието.

— Едуард се е бил в много походи — каза Розамонд. — Сигурно се е уморил от тях.

— Старият лъв е опасният. Не забравяй и синовете му, те са също тъй войнствени.

— Младият Едуард не е обичан тук — каза тя — Не е и толкова млад. Освен това е болен. Хората усещат, че властта му отслабва.

— Съществува и Гонт — каза Джефри.

— Той те е изпратил, нали? И за да не ти се налага да издадеш някоя тайна, аз ще ти кажа защо. Дошъл си да убедиш моя съпруг да се закълне във вярност към Едуард.

Чосър разбра, че е победен. След като тя знаеше или бе отгатнала всичко, нямаше смисъл да отрича, затова каза:

— Да, да го убедя. С надеждата, че вземе ли Анри дьо Гияк страна, другите ще го последват. Можем да избегнем войната, ако достатъчно от благородниците на Аквитания се обявят за Едуард. Не е ли това достойна цел, милейди?

— А войната недостойна ли е?

— Загубил съм навика да воювам. Минаха години, откак съм носил броня. Вече не ме побира.

Тя не обърна внимание на самокритиката му, целяща да промени темата и каза:

— Някога играехме на табла.

— Спомням си.

— В тази игра не е достатъчно да имаш късмет със заровете, за да спечелиш. Трябват ти умения и още повече — нещо за в краен случай. Гонт не би те пратил тук, разчитайки само на късмета или сладкодумието ти. Има и нещо друго.

— Не те разбирам, Розамонд.

— Напротив, Джефри — тя се приближи още повече към него и той отново усети топлината й. — Имаш нещо за в краен случай. Какво е? Кажи ми.

Актьорите наблюдаваха тръгването на ловците. Бяха чули за опасния глиган, който вече бил убил трима селяни. Селяните говореха с възхищение за ловните умения на Анри дьо Гияк, как излизал сам в горите, за да убие плячката си. Сцената гъмжеше от кучета, коне и мъже — пешаци и конници. Цербер, сгушен в ръцете на Алис Луп, се гърчеше, обзет от желание да се присъедини към другите кучета и да отиде на лов. Алис го държеше здраво за козината и му шепнеше на ухото, че тук ще му е по-добре, че конете ще го стъпчат или големите алаунти8 ще го изядат на една хапка, щом им свалят намордниците. Добре обучените кучета не помръдваха, но ушите им бяха наострени, а главите им бяха обърнати с очакване към господарите им. Имаше и група гончета, също с намордници, както и няколко следотърсачи. Обучавани, бити и поощрявани да пазят тишина, те нямаха нужда от намордници. Сред ездачите бяха Анри дьо Гияк и синът му, Гастон Флорак, Ришар Фоа, Алан Одли и Нед Кейтън. Голяма група мъже с арбалети и копия стояха наблизо.

Алис каза със смесица от възбуда и страх:

— Приличат повече на армия, отколкото на група ловци.

Саймън, който стоеше до нея, отвърна:

— Глиганът е едно от най-опасните животни. А този е самият дявол.

Тя го погледна и той бързо добави.

— Така го наричат селяните. Казват, че човек, убит от глиган, губи душата си.

„Армията“ ловци се насочи към портата на замъка. Мъжете излъчваха мрачна решителност, която контрастираше с ясната слънчева утрин.

Саймън кимна към Хюбърт, който стоеше достатъчно далеч, за да не ги чува.

— Разговаря ли с този човек?

— Не.

— Не му вярвам.

— Но той спаси Цербер — каза тя, притискайки борещото се куче.

— Но не и Бъртрам.

— Предполагам, че и ти не би могъл да направиш повече.

— Не казвам това. Просто не го харесвам. Защо баща ти го взе в трупата?

— Не ни достига един човек, а той казва, че е актьор.

— Така казва.

— Ти май наистина не му вярваш.

— Къде отива сега например?

Те наблюдаваха как Хюбърт тръгна със спокойна, но равномерна стъпка след ловците.