Човекът в лабиринта

— Действително не е чак толкова неприятно… Дик.

— Лъжеш. Гадно ти е, като и на всички останали. Аз съм като прокажен, момко, но дори ако проказата ти допада, не те съветвам да се приближаваш. Не понасям други хора да страдат заради мен.

Роулинс спря.

— Както искаш. Виж какво, Дик, не искам да ти причинявам неприятности. Опитвам да се държа приятелски и да бъда полезен. Ако това по някакъв начин те притеснява, просто ми кажи и аз ще направя нещо друго. Не ми доставя удоволствие да ти вгорчавам живота.

— Това прозвуча доста объркано, момко. Какво в края на краищата искаш от мен?

— Нищо.

— Тогава защо не ме оставите на мира?

— Ти си човешко същество, бил си тук самотен дълго време. Импулсът ми да ти предложа другарство е естествен. Толкова ли тъпо ти се вижда?

Мълър сви рамене.

— Не съм много добра компания. Може би най-добре ще е да си грабнеш всички мили християнски импулси под мишница и да си ходиш. Няма начин да ми помогнеш, Нед. Можеш само да ме нараниш, като ми напомняш за всичко онова, което повече не мога да имам или да знам.

Мълър се стегна и погледна зад младежа към сенките на фигурите, които играеха по стените. Беше гладен и беше време да тръгне на лов за вечерята си. Безцеремонно рече:

— Синко, мисля, че търпението ми е на изчерпване. Време е да си тръгваш.

— Добре. Мога ли обаче утре да дойда пак?

— Може би. Може би.

Момъкът се усмихна простодушно.

— Благодаря ти, че ми позволи да поговоря с теб, Дик. Ще се върна.

4.

Роулинс си проправи път извън зона A под досадната лунна светлина. Гласът на корабния мозък го насочваше по пътеката, по която бе дошъл, а от време на време, когато минаваше през безопасен район, се включваше и Бордман.

— Добро начало — рече той. — Сполука е дори това, че те допусна. Как се чувстваш?

— Отвратително, Чарлз.

— Поради близкия контакт ли?

— Поради това, че върша нещо гадно.

— Престани, Нед. Ако трябва да те напомпвам с морална увереност всеки път, когато влизаш…

— Ще си свърша работата — отвърна Роулинс, — ала това не означава, че трябва да я харесвам.

Заобиколи зареден на пружина каменен блок, който можеше да го запрати в пропаст, ако не премести тежестта на тялото си както трябва. Докато прекосяваше, едно малко зъбато животинче се изкикоти. На другия край Роулинс бутна стената там, където беше податлива и получи достъп до зона B. Погледна към трегера, видя кухината на визуалния сензор и се усмихна — в случай, че Мълър наблюдаваше оттеглянето му.

Сега вече разбираше защо Мълър е избрал да се самозаточи тук. При подобно стечение на обстоятелствата и той би направил същото. Дори нещо по-лошо. Мълър беше поразен от хидранците, от деформацията на душата в една епоха, когато малформациите вече се срещаха рядко и бяха лечими. От естетична гледна точка беше престъпление да ти липсва крайник, око или нос — те лесно се ремонтираха. Човек беше длъжен да извърши пренастройване и да заличи неприятните несъвършенства. Прехвърлянето на собствените недостатъци върху обществото се смяташе за антисоциален акт.

Ала никакво пренастройване не можеше да извърши козметична операция на онова, от което страдаше Мълър. Единственото лечение беше да се отдели от обществото. Някой по-слаб човек би избрал смъртта. Мълър беше избрал изгнанието.

Главата на Роулинс още пулсираше от краткия близък контакт. Само за миг беше получил от Мълър безформено, несвързано излъчване на наранено чувство — вътрешният му свят се разливаше неволно и безсловесно. Беше болезнено и потискащо да възприема неконтролираната вътрешна същност на Мълър.

Хидранците не го бяха надарили с истинска телепатия. Не можеше нито да „чете“ чужди мисли, нито да ги предава на другите. Онова, което излъчваше, беше вътрешното му състояние: потоп от първично отчаяние, река от съжаление и печал — целият боклук на една душа. Не можеше да го удържи. В онзи безкраен миг Роулинс се беше потопил в него, през останалото време приемаше само неясното и всеобщо чувство за тревога. От необработените данни на потока беше в състояние да извлече собствена конкретика. Мъката на Мълър не му беше непозната: онова, което той предлагаше, беше единствено осъзнатото наказание, което Вселената е предопределила за своите жители. Роулинс почувства, че е настроен против целия дисонанс, който съществуваше в битието: пропуснатите възможности, разрушената любов, прибързаните думи, ножа на завистта, незаслужената мъка, желанията, алчността, разяждащото отчаяние, змийския зъб на времето, смъртта на дребните насекоми през зимата, сълзите… Беше познал стареенето, загубата, неспособността, яростта, безпомощността, самотата, самопрезрението, а и лудостта. Това беше безмълвен вик на космическата ярост.

Всички ли сме такива? Този въпрос си задаваше. Нима същото излъчване притежавам аз, Бордман, майка ми, момичето, което обичах? Нима сме нещо като крачещи радиобуйове, настроени на честота, на която не могат да приемат? Е, слава Богу. Това беше твърде болезнена за слушане мелодия.

Бордман рече:

— Събуди се, Нед. Спри да размишляваш и внимавай за опасностите. Почти си навлязъл в зона C.