Човекът в лабиринта

— Остави ме да довърша — сопна се Мълър. — Виж какво, истината е, че не бях никакъв бог, а само едно скапано, смъртно човешко същество, което се самозалъгваше, че е божествено. Истинските богове обаче се погрижиха да ми дадат урок. Решиха да ми напомнят за косматия звяр в лъскава обвивка. Да насочат вниманието ми към животинския мозък под този възвишен череп. И направиха така, че хидранците да извършат ловкия хирургически номер със съзнанието ми — предполагам, че това е едно от специалните им умения. Не знам дали хидранците го направиха от злоба или наистина са се опитвали да ме излекуват от този дефект, от неспособността ми да им предам онова, което изпитвам. Извънземни. Иди ги разбери. Ала си свършиха работата. После се върнах на Земята. Едновременно герой и прокажен. Приближаваш се до мен и ти прилошава. Защо? Защото ти напомня, че и ти също си животно, тъй като получаваш пълна доза от излъчването ми. И ние не спираме да се въртим в безкрайната си взаимна въртележка. Ненавиждаш ме, защото като се приближиш до мен, научаваш за собствената си душа. А аз те мразя, защото трябва да се отдръпнеш от мен. Както виждаш, аз съм преносител на чума и тази чума е истината. Моето послание е, че човечеството има късмет, че всички ние сме затворени в черепите си. Защото ако постигнем и най-елементарната телепатия, дори в този замъглен, невербален вид, който аз притежавам, тогава няма да можем да се понасяме взаимно. Човешкото общество ще е невъзможно. Хидранците имат способността да влизат в мозъците на другите и това изглежда им харесва, но ние не можем. Точно затова казвам, че човек сигурно е най-презреният звяр в цялата Вселена. Той дори не може да понесе смрадта на собствения си вид — душа в душа!

Роулинс рече:

— Клетката май се отваря.

— Какво? Чакай да видя! — Мълър се втурна напред. Роулинс не успя да се отдръпне достатъчно бързо и понесе удара на силното му излъчване. Този път не бе чак толкова болезнено. Явиха му се изображения от есента: попарени листа, умиращи цветя, прашен вятър, ранно смрачаване. Повече съжаление, отколкото мъка за бързо отлитащия живот, за неизбежното. Междувременно Мълър, изпаднал в унес, наблюдаваше внимателно алабастровите пръти на клетките.

— Вече са се отдръпнали с няколко сантиметра. Защо не ми каза?

— Опитах се, но ти не ме чу.

— Ами, да. Моите проклети монолози — изсмя се Мълър. — Нед, от години чакам да видя това. Клетката наистина е в действие! Виж колко гладко се движат, как потъват в земята. Странно е, Нед. Никога преди не са се отваряли два пъти в годината, а тази се отваря втори път за една седмица.

— Сигурно си пропуснал да забележиш предишните отваряния — предположи Роулинс. — Докато си спял, например…

— Съмнявам се. Гледай!

— Защо мислиш, че го прави точно сега?

— Наоколо е пълно с врагове — рече Мълър. — Градът вече ме възприема като местен. Прекарах тук толкова време. Той обаче сигурно се опитва да вкара теб в клетката. Врага. Човека.

Клетката беше вече напълно отворена. Нямаше и следа от прътите, освен малките дупки по настилката. Роулинс попита:

— Опитвал ли си да сложиш нещо в клетките? Животни например?

— Да. Набутах в една голям мъртъв звяр. Не се случи нищо. Сетне улових няколко живи, по-малки животни. Пак нищо. — Той се намръщи. — Веднъж реших да вляза сам в клетката, за да видя дали ще се затвори, след като усети живо човешко същество. Но не го направих. Когато човек е сам, не му е до подобни експерименти. — Той помълча малко. — Какво ще кажеш, Нед, ще ми помогнеш ли за един малък опит точно сега?

Роулинс затаи дъх. Разреденият въздух сякаш изгаряше дробовете му.

Мълър пошепна:

— Само влез в нишата и изчакай около минута. Да видим дали ще се затвори. Важно е да го разберем.

— Ами ако се затвори — рече Роулинс, който не вземаше думите му насериозно, — имаш ли ключ да ме освободиш?

— Разполагам с няколко оръжия. Винаги ще мога да те измъкна, като разрежа прътите с лазер.

— Но това ще е разрушение. Ти ме предупреди да не пипаме нищо тук.

— Понякога се налага да разрушиш, за да разбереш. Хайде, Нед. Влез в нишата.

Гласът на Мълър стана безизразен, отчужден. Бе полуприклекнал в странна поза на очакване, с отпуснати ръце, пръстите му бяха свити навътре, към бедрата. Сякаш възнамерява сам да ме хвърли в клетката, помисли си Роулинс.

Бордман му пошепна на ухото:

— Направи каквото ти казва, Нед. Влез в клетката. Покажи, че му се доверяваш.

Наистина му имам доверие, но не и на клетката.

Представи си с нежелание как подът на клетката пропада веднага щом решетките си дойдат на мястото, как полита към някаква подземна цистерна с киселина или някое огнено езеро. Яма за изхвърляне на заловените врагове. Откъде да знам, че не е точно така?

— Направи го, Нед — пошепна му Бордман.