Човекът в лабиринта

Беше благороден и неразумен жест. Роулинс прекрачи малките дупки и застана с гръб към стената. Извитите пръти на секундата се издигнаха от земята, скопчиха се и потънаха в местата си над главата му. Подът изглеждаше стабилен. Не попадна под никакви смъртоносни лъчи. Най-големите му страхове не се сбъднаха, ала беше затворник.

— Страхотно — рече Мълър. — Сигурно може да засича признаци на интелигентност. Когато опитвах с животни, нищо не се случи. Нито с умрели, нито с живи. Какъв е изводът ти, Нед?

— Радвам се, че ти помогнах в изследванията. Но ще се радвам повече, ако ме освободиш.

— Не мога да управлявам движението на решетката.

— Обеща, че ще я разрежеш с лазер.

— Защо да бързаме да разрушаваме. Да почакаме, а? Може би решетката ще се отвори от само себе си. Там си в пълна безопасност. Ако огладнееш, ще ти донеса храна. Твоите хора ще се разтревожат ли, ако не се върнеш до залез слънце?

— Ще им изпратя съобщение — промърмори Роулинс. — Но се надявам дотогава да съм на свобода.

— Запази самообладание — инструктира го Бордман. — Ако се наложи, ние сами ще те освободим. Важното е да угаждаш на Мълър във всичко, докато не постигнеш пълно съгласие с него. Ако ме чуваш, пипни брадата си с дясната ръка.

Роулинс го стори.

Мълър рече:

— Много смела постъпка от твоя страна, Нед. Или глупава. Понякога не съм много сигурен има ли разлика между тези две неща. Но във всеки случай съм ти благодарен. Трябваше да си ги изясня тези клетки.

— Радвам се, че ти бях от полза. Нали виждаш, човешките същества не са чак такива чудовища.

— Не и съзнателно. Тинята в тях е грозното нещо. Сега ще ти припомня. — Той се приближи до клетката и обхвана гладките каменни пръти, бели като кости. Роулинс усети, че излъчването се засилва. — Ето това е нещото под черепа. Аз, разбира се, никога не съм го изпитвал лично. Съдя по реакциите на другите. Сигурно е гадно.

— Мога да свикна — рече Роулинс. Седна и кръстоса крака. — Правил ли си някакви опити да се отървеш от него, когато се върна на Земята от Бета Хидри IV?

— Говорих с момчетата по преобразяването. Не успяха да разберат какви промени са направени в невралния ми поток, затова не знаеха как да оправят нещата. Как е?

— Колко време остана на Земята?

— Няколко месеца. Достатъчно дълго, за да разбера, че няма човешко същество, което да не позеленее, след като бъде подложено за няколко минути на излъчването ми. Започнах да се пържа в самосъжаление, в самопрезрение, което си е едно и също. Знаеш ли, мислех да се самоубия, да освободя света от собствената му нищета.

Роулинс се обади:

— Не ти вярвам. Някои хора просто не са способни на самоубийство. И ти си от тях.

— Това го разбрах, но все пак ти благодаря. Не се самоубих, както виждаш. Опитах с някои наркотици, после — с пиене, а сетне — да живея опасно. Но в крайна сметка останах жив. За един месец постъпих и напуснах четири психиатрични клиники. Опитах да нося оловен шлем, който да спре мисловната ми радиация. Но то е като да ловиш частици неутрино в кофа. Предизвиках истинска паника в един лицензиран „дом“ на Венера. Всички момичета хукнаха да бягат, както си бяха голи. — Мълър се изплю. — Виж какво, винаги мога да приема едно общество или да го напусна. Когато бях сред хората, бях щастлив, бях сърдечен, притежавах такт. Не бях загладен, слънчев артикул като теб, който прелива от любезност и благородство, но успявах да намеря общ език с другите. Справях се с общуването. От друга страна, можех да пътешествам за година и половина, без да срещам и да разговарям с никого, и пак бях добре. Но когато разбрах, че окончателно са ме отстранили от обществото, открих, че в крайна сметка имам нужда от него. Сега обаче това свърши. Надделях тази нужда, момко. Мога и сто години да изкарам сам, без да ми липсва нито един човек. Научих се да възприемам обществото така, както то мен — отвратително, осакатено създание, което е най-добре да се избягва. Вървете всички по дяволите! Не дължа никому нищо, включително и любов. Нямам никакви задължения. Мога да те оставя да изгниеш в тази клетка, Нед, без изобщо да се разстроя. Мога да минавам два пъти дневно край клетката и да се усмихвам при вида на черепа ти. И това не е защото те мразя, теб лично или цялата галактика, изпълнена с такива като теб. Аз просто ви презирам. Вие не означавате нищо за мен. Едно нищо сте. Боклук. Аз вече те познавам и ти ме познаваш.

— Говориш така, сякаш принадлежиш към извънземна раса — учуди се Роулинс.